Водата започна да става дълбока и в тъмнината пред себе си Джони чуваше рева и грохота на вълните, които се блъскаха в рифа. Движеше се бавно и предпазливо, защото, макар да беше минавал оттук десетина пъти денем, мястото изглеждаше съвсем непознато и чуждо, осветено от тесните снопове на фенерчетата. Джони знаеше, че всеки миг може да се натъкне на дълбок вир или подводна долина.
И все пак се изненада, когато коралът пред краката му внезапно свърши и момчето се озова на самия бряг на тъмен, тайнствен вир. Светлината проникваше едва на десетина сантиметра и чезнеше в дълбочината, въпреки че юдата беше кристално чиста.
— Тук няма как да не хванем лангусти — рече Мик и се потопи във вира почти безшумно, като остави Джони сам на близо километър от сушата, в кънтящия мрак на рифа.
Не беше задължително да го последва. Ако искаше, можеше да остане на брега, докато Мик се върне. Вирът изглеждаше много зловещ и негостоприемен и Джони си представи всевъзможните чудовища, които дебнеха в дълбините му.
После си каза, че това е смешно. Вероятно се беше гмуркал в този вир и познаваше всичките му обитатели. Те щяха да се изплашат от него също толкова, колкото той от тях.
Внимателно огледа фенерчето и го спусна във водата да провери дали продължава да свети. После си намести маската, вдъхна бързо и дълбоко няколко пъти и последва Мик.
Сега, когато беше заедно със светлината, тя стана изненадващо силна, но разкриваше само ограничено пространство от корал и пясък. Извън тесния й конус цареше мрак, тайнственост, заплаха. В тези няколко мига на първото си нощно гмуркане Джони замалко не изпадна в паника. Изпита почти непреодолим порив да погледне през рамо, за да види дали нещо не го преследва.
Но след някоя и друга минута овладя страховете си. Търсещият сноп светлина на Мик, който проблясваше и премигваше сред подводния мрак на няколко метра от него, му напомни, че не е сам. Започна с удоволствие да надзърта в пещери и под скали, да се изпречва на пътя на подплашени риби. На едно място се натъкна на красива пъстра мурена, която му се озъби гневно от дупка в скалите и разтърси змиеподобното си тяло. Джони не хареса острите й зъби, но знаеше, че мурените никога не нападат, ако не ги закачиш, а при това гмуркане той нямаше намерение да си създава врагове.
Вирът беше изпълнен със странни звуци и с непознати същества. Всеки път, когато Мик удряше с копието си по скала, Джони чуваше звука много по-високо, отколкото във въздуха. Можеше също да чуе — а понякога и да усети — как вълните се блъскат в края на рифа, само на няколко метра от него.
Внезапно долови нов звук, който напомняше трополене на ситна градушка. Беше слаб, но ясен и сякаш идваше отблизо. В същия миг забеляза как лъчът на фенерчето му започна да се изпълва с валма мъгла.
Милиони мънички същества, не по-големи от песъчинки, се блъскаха в стъклото, привлечени от светлината като мушици от свещ. Скоро те заприиждаха безчет и напълно затъмниха фенерчето. Онези, които го пропускаха, се блъскаха в Джони и гъделичкаха голата му кожа. Придвижваха се така бързо, че не можеше добре да ги огледа, макар някои от тях да приличаха на скаридки, големи колкото оризови зърна.
Тези същества, сети се Джони, бяха по-големите и по-активни животинки от планктона, основната храна на повечето риби в морето. Принуди се да изгаси светлината, докато се разпръснат, и вече не чуваше — нито усещаше — потупването на безбройните им телца. Докато чакаше живата мъгла да се разпръсне, се питаше дали неговата светлина не би могла да привлече нещо по-голямо — да речем, акула. Беше напълно готов да се срещне с нея денем, но след залез слънце…
Когато Мик понечи да излезе от вира, Джони с радост го последва. И все пак за нищо на света не би изпуснал това преживяване. То му показа още един от многото образи на морето. Нощта може да преобрази света под вълните така, както преобразява и света над тях. Да изследваш морето само денем, означава да не го опознаеш докрай.
Всъщност дневната светлина прониква само в малка част от него. В по-голямата цари мрак, защото слънчевите лъчи достигат едва на стотина метра дълбочина, преди да бъдат напълно погълнати. В бездната никога не прониква светлина. Ако не се смята студеното сияние на кошмарните същества, които я обитават, това е един свят без слънце и сезони.
— Какво хвана? — попита Джони, когато се измъкнаха от вира.