— В това нещо има куп интегрални схеми, както и батерийка, която осигурява петдесетчасово действие — обясни професорът. — Натиснеш ли един от тези клавиши, ще чуеш само слабо бръмчене. Но делфинът ще чуе думата, отпечатана на клавиша, на своя собствен език, или поне така се надяваме. Искаме да разберем какво ще стане тогава. Ако се чудиш за какво са клавишите без надпис, то ние сме ги оставили бели, докато решим от кои други думи ще имаме нужда. Сега искам от теб да вземеш тази дяволия — ще я наречем комуникатор първо поколение — и да плуваш, и да се гмуркаш с нея, докато стане част от теб. Научи кой клавиш какъв е, така че да можеш да го намериш и със затворени очи. Тогава ще преминем към следващия етап.
Джони така се развълнува, че едва ли не до сутринта натиска клавишите и запаметява разположението им. Когато се яви пред професора непосредствено след закуска, ученият изглеждаше доволен, но не и изненадан.
— Вземи си плавниците и маската и ела при басейна.
— Може ли да взема и Мик? — попита Джони.
— Разбира се, стига да пази тишина и да не пречи.
Комуникаторът събуди любопитството на Мик, но той не се зарадва особено, че го бяха поверили на Джони:
— Не разбирам защо го е дал точно на теб.
— Та това е очевидно — отговори Джони самодоволно. — Делфините ме обичат.
— Тогава не са чак толкова умни, колкото ги смята професорът — върна му го Мик. Обикновено това водеше до кавга, но до сбиване не се стигаше по простата причина, че Мик беше поне два пъти по-тежък от Джони и два пъти по-силен.
По стечение на обстоятелствата, в което нямаше нищо чудно, професор Казан и доктор Кийт обсъждаха същия проблем, докато вървяха към басейна, натоварени с какво ли не.
— Поведението на Спутник към Джони съвпада напълно със случаите, описани в историята — каза професорът. — Когато див делфин се сприятели с човешко същество, то е почти винаги дете.
— А Джони е необикновено дребен за възрастта си — добави доктор Кийт. — Предполагам, че се чувствуват по-спокойни с деца, отколкото с възрастни хора — нали са по-едри и следователно по-опасни. От друга страна, едно дете е голямо горе-долу колкото делфинче.
— Точно така. А делфините, които се сприятеляват с летовниците по морските плажове, са по всяка вероятност женски, които са загубили малките си. Може би нашите деца заменят по някакъв начин техните.
— Ето и нашето момче делфинче — обади се доктор Кийт. — Изглежда доволно от себе си.
— Същото обаче не може да се каже за Мик. Боя се, че съм го засегнал. Но Спутник направо се плаши от него. Веднъж го пуснах да плува в басейна и дори Сузи не остана доволна. Намери му занимание с кинокамерата.
Миг по-късно момчетата застигнаха учените и професор Казан им даде нареждания.
— При басейна искам пълна тишина. Всякакво говорене може да провали опита. Доктор Кийт и Мик ще нагласят камерата на източната страна, където слънцето ще е зад гърба им. Аз ще отида от другата страна, а ти ще влезеш във водата и ще доплуваш до средата на басейна. Предполагам, че Сузи и Спутник ще те последват, но каквото и да става, остани там, докато ти махна да се преместиш. Разбра ли?
— Да, господине — отвърна Джони, много горд от себе си.
Професорът носеше купчина големи бели картони, на които бяха изписани думите от клавишите на комуникатора.
— Ще вдигам картоните поред — каза той. — Ти ще натискаш съответния клавиш, но ще внимаваш да е точно този, който трябва. Ако вдигна два картона едновременно, натисни първо клавиша за горния и веднага след това за долния. Ясно ли е?
Джони кимна.
— Накрая искам да опитам нещо провокиращо. Ще дам първо сигнала ОПАСНОСТ, а след една-две секунди ПОМОЩ. Когато ги натиснеш, искам да плискаш наоколо, сякаш се давиш, а после да потънеш бавно на дъното. А сега повтори всичко.
Джони тъкмо свърши и стигнаха до оградата от телена мрежа. Прекратиха всякакви разговори. Но шум не липсваше, защото Сузи и Спутник ги посрещнаха с високи писъци и пляскане.
Професор Казан даде на Сузи нейния „бонбон“, но Спутник остана настрана и не се подаде на изкушението. Тогава Джони се плъзна във водата и изплува бавно до средата на басейна.
Двата делфина го последваха, като застанаха на пет-шест метра от него. Джони се обърна и погледна под водата. Тогава можа да оцени за първи път изящния начин, по който телата им се огъваха нагоре-надолу като гумени, а опашните перки ги избутваха напред.