Докато слушаше необикновената история, Джони се пренесе назад във времето, в една епоха, която почти не си представяше. А е било само 1881 година — нямаше век и половина оттогава. Съществували са телефонът и парната машина, Алберт Айнщайн е бил роден. Но канибалите все още гребели на бойните си канута край Големия бариерен риф.
Въпреки това младият съпруг, капитан Уотсън, се настанил да живее на Острова на делфините. Работата му била да събира и продава трепанги или морски краставици — грозните, подобни на наденички същества, които пълзят лениво из всеки коралов вир. Китайците плащали много скъпо за изсушените им кожи, които ценели високо като лекарство.
Скоро запасите от морски краставици на острова се изчерпали и капитанът трябвало да ги търси все по-далеч от дома. Пътувал със седмици на малкия си кораб и оставял младата си жена да гледа къщата и новородения им син с помощта на двама слуги китайци.
Диваците слезли на брега, когато капитанът го нямало. Те убили единия от китайците и сериозно ранили другия, преди Мери Уотсън да ги прогони с пушката и револвера си. Но тя знаела, че ще дойдат пак, а корабът на мъжа й щял да се върне чак след месец.
Отчайващо тежко положение, но Мери Уотсън била храбра и енергична жена. Тя решила да избяга от острова с бебето и слугата в малката желязна цистерна, в която варели морските краставици. Надявала се да ги прибере някой от корабите, които плавали покрай рифа.
Заредила с храна и вода малкия, нестабилен плавателен съд и потеглила от острова на гребла. Слугата бил тежко ранен и не можел да й помага, а четиримесечният син вероятно се нуждаел от непрекъснато внимание. Имала късмет само в едно отношение, но без него пътешествието не би траяло и десет минути — морето било съвършено спокойно.
На следния ден заседнали на съседния риф и останали там два дни с надеждата да видят кораб. Но кораб така и не минал и те поели отново. В края на краищата изминали четирийсет и две мили и стигнали до един малък остров.
Точно от този остров видели да минава параход, но никой на борда не забелязал как Мери Уотсън отчаяно маха с одеялото на бебето.
Свършили водата, а на острова нямало извор. Преживели още четири дни и бавно умирали от жажда, с надеждата за дъжд, който така и не завалял, и за кораб, който така и не се появил.
Три месеца по-късно съвсем случайно една попътна шхуна изпратила на брега хора да търсят храна. Вместо това намерили тялото на готвача китаец и скрита в храстите, желязната цистерна. Открили Мери Уотсън, свита вътре, все още с бебето в ръце. А до нея бил дневникът на осемдневното пътуване, който попълвала до последния миг.
— Видях го в музея — заяви тържествено Мик. — Това са половин дузина откъснати от бележник листа. Част от написаната все още се чете и никога няма да забравя последните думи. Те са само: „Няма вода — почти мъртва от жажда.“
Дълго време момчетата мълчаха Сетне Джони погледна счупената лъжица, която още държеше. Колкото и да беше глупаво, щеше да я върне на мястото й — от уважение към храбрия призрак на Мери Уотсън. Разбираше отношението на Мик и близките му към паметта й. Колко ли често в лунните нощи надарените с повече въображение островитяни си представят как младата жена отбутва в морето желязната кутия…
После го сепна друга, много по-смущаваща мисъл. Обърна се към Мик, като се чудеше как да му зададе въпроса. Но не стана нужда, защото Мик отговори, без да го питат.
— Макар да е станало толкова отдавна, всичко това никак не ми е приятно. Защото зная със сигурност, че дядото на дядо ми е участвувал в изяждането на другия китаец.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА
Джони и Мик плуваха всеки ден с двата делфина и се опитваха да установят колко са умни и готови да им сътрудничат. Те търпяха Мик и когато комуникаторът беше у него, се подчиняваха на командите му, но продължаваха да не се държат приятелски. Понякога се опитваха да го изплашат — налитаха озъбени и се отклоняваха в последния момент. С Джони никога не си правеха такива шеги, въпреки че често се закачаха, като захапваха плавниците му или се отъркваха нежно о него, а в замяна очакваха да ги гъделичка или гали.
Това предразположение смущаваше Мик. Той не разбираше как Сузи и Спутник могат да предпочетат „дребния, бледолик“ Джони. Но делфините са темпераментни като хората и обяснение на вкусовете им не може да се търси. Шансът на Мик щеше да дойде по-късно, макар по начин, който никога не бе очаквал.
Въпреки че спореха и от време на време се караха, момчета бяха добри приятели и рядко се разделяха. Всъщност Мик беше първият действително близък приятел на Джони. Макар Джони да не го съзнаваше, за това съществуваше сериозно основание. Загубил родителите си в ранна възраст, до този момент той не се бе решил на риска да заобича другиго, но сега вече беше скъсал с миналото, а и то беше загубило до голяма степен властта си над него.