— Делфините се изплашили и стояли настрана от „нещото“ — продължи доктор Кийт. — Докато плавало по водата, то издавало необикновени звуци. Ейнар наподоби някои от тях и на мен ми прозвучаха като електродвигатели или компресори.
Професорът кимна в знак на съгласие, но не го прекъсна.
— Последвал страшен взрив и морето закипяло. Всичко в радиус 1024 или дори 2048 дължини било изтребено. „Нещото“ потънало бързо, а докато потъвало, имало още взривове. Дори делфините, които избягали незасегнати, умрели скоро след това от неизвестна болест. В продължение на години всички избягвали района, но тъй като не се случило нищо друго, някои любопитни делфини се върнали да го проучат. На морското дъно открили много пещери. И потърсили в тях риба. А сетне и тези посетители умрели от същата непозната болест, затова сега никой не се приближава до онова място. Според мен разказът е предназначен да служи преди всичко за предупреждение.
— Предупреждение, което се е повтаряло хиляди години — съгласи се професорът. — И предупреждение за какво?
Доктор Кийт се размърда неспокойно на стола си.
— Не виждам изход — каза той. — Ако легендата се основава на факти, а трудно мога да си представя, че са я измислили делфините, преди няколко хиляди години там е кацнал космически кораб. Сетне ядрените му двигатели се взривили и заразили морето с радиоактивност. Теорията е фантастична, но друго обяснение не мога да намеря.
— Защо да е фантастична? Вече сме убедени, че във Вселената има много разумен живот, така че можем да очакваме и други раси да строят космически кораби. В действителност трудно може да се обясни защо досега не са дошли на Земята. Някои учени предполагат, че в миналото сме имали посетители, но са дошли преди толкова хиляди години, че не останало свидетелство за това. Е добре, може би вече разполагаме с някакви доказателства.
— Какво смяташ да правиш?
— За момента нищо не може да се направи. Питах Ейнар и той няма никаква представа къде се е случило това. Трябва да се доберем до един от разказвачите на делфините и да запишем цялата сага. Да се надяваме, че ще ни даде повече подробности. Веднъж да разберем къде приблизително е този район, и ще можем да уточним мястото с гайгерови броячи — дори и след десет хиляди години. Само от едно се боя.
— От какво?
— Да не би косатките да са погълнали носителя на информацията. Защото тогава няма да се доберем до истината.
ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА
Никога посетител на острова не е бил посрещан с толкова смесени чувства. Когато големият товарен вертолет дойде от юг, изминал целия път от Изследователската база за китове на Тасмания, край басейна се събраха всички, които не бяха в морето.
Вертолетът се повъртя над острова и отвесната струя от роторите раздипли повърхността на водата на причудливи, променящи се фигури. После капаците се отвориха и оттам бавно се спусна голяма торба. Тя цопна в басейна, избликна гейзер и последва вихрушка от пръски пяна. Из басейна се понесе на светкавично проучване най-голямото и най-свирепо същество, което някога бе идвало на Острова на делфините.
И все пак първия път, когато видя косатката, Джони остана малко разочарован. Наистина беше по-голяма и от най-едрия делфин, но пък и по-малка, отколкото очакваше. Когато товарният вертолет отлетя и стана възможно да се говори, без да се вика, той спомена на Мик за разочарованието си.
— Женска е — обясни Мик. — Те са два пъти по-малки от мъжките. А това означава, че е много по-практично да се занимаваме с тях. Изяждат само по петдесет килограма риба на ден.
Въпреки естествените си предразсъдъци Джони трябваше да признае, че косатката бе красиво същество. Правеше силно впечатление с окраската си — бяла отдолу, черна отгоре, с голямо бяло петно зад всяко око. Тези петна дадоха повод за прякора, който скоро й прикачиха — Снежка.
Снежка приключи с изследването на басейна и започна да оглежда света. Надигна масивната си глава, огледа тълпата с будни, умни очи и лениво отвори уста.
При вида на страшните й шиповидни зъби тълпата ужасено се разшумя. Може би Снежка долови впечатлението, което бе направила, защото отново се прозина, дори по-широко, и оголи още повече от внушаващите ужас зъби. Зъбите на делфина са малки, подобни на игли, с тях той хваща рибата, преди да я погълне цяла, но зъбите на косатката са като на акула. Могат да прегризат морж, делфин, а и човек.
Сега, когато островът се сдоби с косатка, всеки искаше да знае какво ще прави професорът с нея. Първите три дни я остави на мира, докато свикне с новата обстановка и превъзмогне възбудата от пътуването. Тъй като беше в плен от няколко месеца и напълно привикнала с човешки същества, тя скоро се успокои и започна да се храни както с жива, така и с мъртва риба.