— Мик, онова там в морето какво е? — прошепна настойчиво той.
Отговорът на Мик не го окуражи. Той подсвирна тихичко от изумление и се приближи до Джони, като че да се защити.
Почти невярващи на очите си, двамата видяха как мъглата се сгъсти, стана по-ярка и по-ясно очертана и започна да се издига все по-високо в небето. След няколко минути вече не беше слабо сияние в тъмата, а огнена колона, която се придвижваше по морето.
Тя изпълни и двамата със суеверен ужас — със страха от неизвестното, който хората никога няма да превъзмогнат, защото чудесата на Вселената са без край. Умовете им потърсиха невероятни обяснения, родиха фантастични предположения. А после Мик се засмя облекчено, макар все още поуплашен.
— Сетих се какво е. Воден стълб. Виждал съм и преди, но никога нощем.
Както в повечето случаи, обяснението на загадката беше просто — стига да го откриеш. Но чудото си оставаше и момчетата гледаха смаяни въртящата се колона от вода, която всмукваше и пръскаше към небето милиарди светещи морски обитатели. Сигурно беше много далеч, защото Джони не чу рева й, и след малко тя изчезна по вълните в посока към континента.
Когато момчетата дойдоха на себе си, приливът беше стигнал до коленете им.
— Ако не се размърдаме, ще трябва да плуваме — каза Мик. После, докато газеха към острова, добави умислено: — Това водно чудо хич не ми харесва. Сигурно времето ще се развали. На бас, че ни предстои голямо премеждие.
На следната сутрин стана ясно колко прав е бил. Дори човек да не разбираше нищо от метеорология, картината на телевизионния екран беше ужасяваща. Голям облачен вихър, с диаметър хиляди километри, покриваше западната част на Тихия океан. През камерите на метеорологичните спътници, които го следяха от Космоса, той изглеждаше неподвижен. Но само поради големината си. Ако човек се взреше внимателно, след няколко минути забелязваше, че спиралните ленти на облаците се носят бързо по лицето на земята. Ветровете, които ги гонеха, се движеха със скорост до двеста и петдесет километра в час и жителите на Куинсланд не помнеха над техния бряг да е надвисвал такъв ураган.
На Острова на делфините всички се навъртаха покрай телевизионните екрани. Всеки час компютрите подаваха преработени прогнози, които определяха движението на бурята, но през деня не настъпиха големи промени. Метеорологията вече беше точна наука и синоптиците можеха с увереност да предвидят какво ще стане, макар да не можеха да направят много, за да го променят.
Островът познаваше много бури, затова цареше по-скоро възбуда и бдителност, отколкото тревога. За щастие ураганът щеше да достигне върха си по време на отлив и нямаше опасност вълните да залеят острова, както се бе случвало на други места в Тихия океан.
През целия ден Джони помагаше да се подготвят за урагана. Трябваше да приберат всичко на завет, да заковат прозорците с дъски, а лодките да се изтеглят колкото може по-навътре в сушата. Привързаха „Летящата риба“ към четири тежки котви и за да са съвсем сигурни, че няма да се откъсне, изтеглиха въжета и я завързаха за пандановите дървета. Повечето рибари не се тревожеха особено за лодките си, защото пристанището беше в закътаната страна на острова. Гората щеше да поеме част от мощта на урагана.
Денят беше горещ и задушен, не лъхваше ветрец. Дори да не разполагаха с картината на телевизионния екран и непрекъснатия поток прогнози от изток, беше ясно, че природата подготвя едно от големите си представления. Нещо повече, макар небето да беше чисто и безоблачно, бурята изпращаше предварителните си сигнали. Цял ден в по-далечния риф се блъскаха огромни вълни, така че островът започна да се тресе под ударите им.
Когато падна мрак, небето продължаваше да е ясно и звездите изглеждаха необикновено ярки. Джони стоеше пред изграденото от бетон и алуминий бунгало на семейство Науру. Тъкмо хвърли последен поглед към небето и се накани да се прибере, когато долови нов звук, който заглуши грохота на вълните. Такъв не беше чувал дотогава, сякаш огромно чудовище изстена от болка и дори в горещата задушна вечер това смрази кръвта му.
А сетне на изток съзря нещо, което го накара напълно да загуби самообладание. По небето се носеше плътна стена от непроницаем мрак, която се издигаше пред очите му. Така Джони чу и видя началото на урагана и побърза да влезе.
— Тъкмо идвах да те прибера — каза Мик, когато Джони затвори с облекчение вратата. Това бяха последните думи, които Джони успя да чуе в последвалия грохот.
Секунди по-късно къщата се разтресе. Раздаде се звук, който, въпреки невероятната си сила, се оказа изненадващо познат. За миг той върна Джони към началото на неговите приключения. Спомни си как ревяха реактивните двигатели на „Санта Ана“ само на няколко крачки под него, докато се катереше по корпуса на кораба някъде там, на другия край на света, сякаш преди векове.