Всъщност щетите бяха само материални. Всички електрически проводници бяха прекъснати. Те можеха бързо да бъдат възстановени, но по-сериозно беше положението с разрушената електростанция. Едно дърво, премятало се стотина метра, се беше стоварило като великанска тояга върху нея. Пострадал беше дори аварийният дизелов генератор.
Имаше и по-лошо. Противно на прогнозите вятърът се беше обърнал от запад и бе нападнал острова откъм закътания бряг. Половината от риболовната флотилия беше потънала, а останалата — изхвърлена на брега и разбита на трески. „Летящата риба“ беше наклонена и отчасти потопена. Можеше да бъде спасена, но щяха да минат седмици, преди отново да заплава.
И все пак, въпреки цялото опустошение и хаос, хората не изглеждаха твърде потиснати. Отначало Джони се учуди, но после си обясни спокойствието им. Ураганите бяха обикновена, неизбежна страна от живота на Големия бариерен риф. Всеки, който решеше да превърне това място в свой дом, трябваше да е готов да заплати съответната цена. Не издържеше ли, имаше лесен изход — да отиде да живее другаде.
Джони и Мик завариха професор Казан да оглежда съборената ограда около басейна на делфините.
— Вярно, това ни връща шест месеца назад, но ще се оправим — каза професорът. — Машините винаги могат да се заменят, само хората и познанията — не. А ние не сме загубили нито едното, нито другото.
— А ОСКАР? — попита Мик.
— Безжизнен е, докато няма захранване, но паметта му е непокътната.
„Значи известно време няма да има уроци“, помисли си Джони. В края на краищата унищожителният вятър беше сторил и добро.
Но ураганът беше донесъл повече беда, отколкото подозираха. Сестра Теси ставаше все по-тревожна. Тази едра и енергична жена гледаше с отчаяние подгизналите остатъци от медицинските си запаси. От зазоряване се грижеше за рани, натъртвания и дори за счупени крайници, но при сложните случаи беше безпомощна. Не разполагаше дори с ампула пеницилин. Захладяването и опустошението сигурно щяха да предизвикат простуди и трески, а дори и по-сериозни заболявания. Не биваше да губи време, а трябваше да настоява по радиото да я снабдят с необходимите медикаменти. Бързо състави списък на нещата, които от опит знаеше, че ще й трябват през следващите дни. После се втурна към Съобщителния център, но там я чакаше следващата изненада. Двама обезсърчени електронни техници нагряваха поялниците си на примус. Около тях цареше хаос от проводници и парчета от счупения, пробит от клон на панданово дърво пулт.
— Няма как, Тес! — казаха те. — Ще бъде чудо, ако до края на седмицата влезем във връзка с континента. Засега можем да разчитаме само на едновремешните димни сигнали.
Тес помисли малко.
— Не мога да рисувам. Ще трябва да изпратим кораб.
Двамата техници горчиво се засмяха:
— Ти не знаеш ли? — учуди се единият. — „Летящата риба“ е с главата надолу, а всички останали лодки са в средата на острова, наредени между дърветата.
Това наистина леко, ама съвсем леко преувеличено съобщение накара Теси да се почувствува така безпомощна, както се чувстваше преди години, когато старшата сестра я хокаше като съвсем начинаеща. Можеше единствено да се надява, че няма да има тежко болни, докато връзката бъде възстановена.
Но до вечерта трябваше да се погрижи за едно наранено ходило, което изглеждаше гангренозно, а сетне дойде професорът блед и немощен.
— Теси — продума той, — премери ми темпуратурата. Струва ми се, че ме тресе.
Преди полунощ сестрата беше сигурна, че той има пневмония.
ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА
Вестта, че професор Казан е сериозно болен и че няма лекарства, предизвика повече тревога, отколкото цялата поразия, причинена от урагана. Джони беше най-разстроен.
Макар да не се бе замислял за това, островът се бе превърнал в дом, какъвто не бе имал, а професорът замени бащата, когото почти не помнеше. Тук почувствува сигурността, за която бе копнял и към която несъзнателно се бе стремил. Сега тя бе застрашена, защото не можеха да се свържат с никого през тези сто мили море — и то в епоха, когато планетите разговаряха помежду си.
Сто мили! Че той самият пътува повече, преди да стигне до острова…
Спомни си за това и отведнъж прозря какво точно трябва да направи. Делфините го бяха довели до острова, сега трябваше да го превозят до континента.
Беше убеден, че ако се сменят, като теглят сърфа, Сузи и Спутник ще успеят да го преведат през морската шир за по-малко от дванайсет часа. Това щеше да е отплатата за всички дни, прекарани заедно, докато ловуваха и изучаваха рифа. С двата делфина се чувствуваше напълно спокоен в морето. Те разбираха всичките му желания и без помощта на комуникатора.