Джони си припомни някои от разходките, които бяха правили заедно. Веднъж ходиха до Корабокрушенския остров, който се намираше на десетина мили. Сузи теглеше големия сърф на Мик, а Спутник — по-малкия на Джони. Пътуването трая само час и нещо, без да бързат.
Но как да убеди останалите, че начинанието му не е налудничаво, че не е равно на самоубийство? Само Мик би го разбрал. Ако знаеха намерението му, жителите на острова положително щяха да го спрат. Трябваше да тръгне, преди да са разбрали плана му.
Мик реагира точно така, както очакваше. Прие идеята съвсем сериозно, но не и особено възторжено.
— Убеден съм, че намерението ти може да се осъществи. Но не и ако си самичък!
Джони поклати глава.
— Мислих и за това. — За първи път в живота си се радваше, че е дребничък. — Мик, помниш ли надбягванията ни? Колко от тях спечели, а? Ти си много тежък и ще ни забавиш.
Това беше вярно и Мик се съгласи. Дори по-силната Сузи не можеше да го тегли толкова бързо, колкото Спутник — Джони.
Оборен по този параграф, Мик опита нов довод.
— Минаха двайсет и четири часа, откакто сме откъснати от континента. След като нямат никакви сведения за нас, сигурно скоро ще долетят, за да видят какво се е случило. Може да рискуваш живота си напразно.
— Така е — съгласи се Джони. — Но чий живот е по-важен, моят или на професор Казан? Освен това на континента също ще са много заети след бурята. Може да мине и седмица, преди да се сетят за нас.
— Виж какво — каза Мик, — ще се организираме и ако няма признак, че идва помощ, а професорът продължава да е зле, тогава отново ще говорим.
— На никого няма да казваш, нали? — попита тревожно Джони.
— Няма, разбира се. Между другото, къде са Сузи и Спутник? Сигурен ли си, че можеш да ги намериш?
— Да. Тази сутрин се навъртаха около пристана и ни търсеха. Веднага ще дойдат, стига да натисна ПОМОЩ.
Мик започна да изброява на пръсти.
— Ще имаш нужда от шише вода, от онези, плоските, малко концентрирана храна, компас, принадлежностите за гмуркане, друго не мога да се сетя. О, да, фенерче — няма да пътуваш само денем, нали…
— Готвех се да тръгна към полунощ. През първата половина от пътя ще ми свети луната, а през деня ще стигна до брега.
— Добре си го изчислил — възкликна Мик с неволна възхита. Той се надяваше, че пътуването няма да се наложи и че все нещо ще се случи, но ако не се случеше, щеше да помогне на Джони с каквото може и да го изпрати към далечния континент.
Като всички жители на острова, двете момчета трябваше да помагат при неотложните аварийни работи, така че не можаха да се заемат с подготовката до падането на мрака. След като се стъмни, те поработиха на бледата светлина на газовите фенери и едва много късно вечерта успяха да приключат с приготовленията за пътуването.
За щастие никой не ги видя как донесоха малкия сърф на пристана и го пуснаха сред обърнатите и разбити лодки. Нагласиха екипировката и хамута. Липсваха само делфините и последният, необорим довод за тръгване.
Джони подаде гривната комуникатор на Мик.
— Опитай се да ги повикаш. Ще изтичам до болницата. Няма да се забавя повече от десет минути.
Мик взе гривната и нагази в дълбоката вода. Фосфоресциращите букви се виждаха ясно на малката клавиатура, но той можеше и без тях, защото и Мик като Джони знаеше да борави с апарата слепешком.
Потопи се в топлата морска тъма и легна на кораловия пясък. За миг се поколеба. Ако пожелаеше, все още имаше време да спре Джони. Ами ако не натисне клавиша на комуникатора и му каже, че делфините не са дошли? И без това имаше вероятност да не дойдат.
Не, не биваше да мами своя приятел дори и за добро, дори и за да му попречи да рискува живота си. Оставаше му само да се надява, че когато Джони се отбие в болницата, професорът вече ще е вън от опасност.
Мик се запита дали няма да съжалява за това цял живот, и въпреки всичко натисна клавиша ПОМОЩ. Чу слабо бръмчене в тъмното, почака петнайсетина секунди, после го натисна отново и отново…
А що се отнася до Джони, той не изпитваше колебания. Докато следваше лъча на фенерчето си нагоре по плажа и по пътеката към административния център, той осъзна, че може би за последен път върви по Острова на делфините и че нищо чудно да не види никога вече изгрева на слънцето. Предстоеше му тежка задача, каквато малко момчета на негова възраст са изпълнявали, но той я приемаше с готовност. Не се мислеше за герой — само изпълняваше своя дълг. Живя щастливо на този остров, намери си и път в живота, който напълно го задоволяваше. Ако искаше да запази този начин на живот, трябваше да се бори за него — и ако е необходимо, дори да рискува.