Тримата грамадни мъжаги разговаряха помежду си със странни гърлени звуци, а човекът, който ни посрещна на брега, започна да им ломоти нещо възбудено, стори ми се на непознат език, когато се захванаха с няколко струпани близо до кърмата бали. И преди бях чувал подобен глас, но не можех да се сетя къде. Белокосият се мъчеше да укроти шестте кучета и даваше нареждания, като едва успяваше да надвика тяхната врява. Монтгомъри, извадил румпела от мястото му, също слезе на брега и всички се заеха с разтоварването. Самият аз бях твърде слаб, какво друго можеше да се очаква след продължителните ми пости, а и слънцето прежуряше върху голата ми глава, за да предложа някаква помощ.
След малко белокосият, види се, си спомни за присъствието ми и дойде при мен.
— Изглежда, не сте закусвал.
Малките му черни очички блестяха под гъстите вежди.
— Трябва да ви се извиня. Сега сте ни гост и сме длъжни да се погрижим за вас, въпреки че не бяхте поканен, нали.
Огледа проницателно лицето ми.
— Монтгомъри казва, че сте образован човек, мистър Прендик, казва също, че разбирате нещо от наука. Мога ли да ви попитам какво означава това?
Обясних му, че съм прекарал няколко години в Кралския научен колеж и съм провел някои биологични изследвания под ръководството на Хаксли. При тези думи той леко повдигна вежди.
— Това малко променя нещата, мистър Прендик — каза той с нотка на повече респект. — Случайно и ние тук сме биолози. Това е нещо като… биологична станция. — Очите му се спряха на хората в бяло, които усърдно теглеха върху колелца пумата към оградения двор. И добави: — Поне аз и Монтгомъри.
И след малко:
— Не зная кога ще можете да си отидете оттук. Ние сме настрани от всички пътища. Виждаме кораб не по-често от веднъж на дванадесет месеца.
Внезапно ме изостави, изкачи се по брега край групата и мисля, че влезе в заграденото място. Другите двама мъже заедно с Монтгомъри трупаха по-малки вързопи върху ниска количка. Ламата, а също и зайчарниците бяха още на баркаса; хрътките — все още привързани за дъсчените седалки. Дигнали камара, тежка близо цял тон, тримата мъже хванаха количката и я затикаха нагоре след пумата. Скоро Монтгомъри ги изостави, върна се при мен и протегна ръка.
— Що се отнася до мен — каза той, — аз съм доволен. Онзи капитан беше едно празноглаво магаре. Създаде ви доста емоции.
— Именно вие — казах — ме спасихте отново.
— Зависи. Ще разберете, че този остров е едно дяволски необикновено място, обещавам ви. На ваше място щях много да внимавам къде отивам. Той… — подвоуми се и, изглежда, си промени намерението относно това, което му бе на езика, и каза: — Бих искал да ми помогнете за тези зайци.
Ритуалът със зайците беше наистина уникален. Нагазих с него във водата и му помогнах да пренесем единия зайчарник на брега. И той веднага отвори вратичката му, наклони го към единия му ръб и изсипа животинките на земята. Боричкайки се, те падаха на куп един връз друг. Монтгомъри плесна с ръце и те, мисля, че бяха петнайсет-двайсет парчета, незабавно се разбягаха с подскоци нагоре по склона.
— Растете и се множете, приятелчета — подвикна им Монтгомъри. — Населете острова. Тук досега сериозно не достигаше месо.
Докато ги наблюдавах как се скриват, белокосият се върна с бутилка бренди и малко бисквити.
— Нещо да се подкрепите, Прендик — далеч по-фамилиарно отпреди, каза той.
Без да се суетя, веднага се захванах с бисквитите, а през това време белокосият заедно с Монтгомъри освободиха още двадесетина заека. Все пак три големи зайчарника заминаха заедно с пумата в къщата. Не се докоснах до брендито, защото от рождение съм въздържател.
7. Заключената врата
Читателят сигурно ще разбере, че по начало всичко наоколо ми бе тъй странно и положението ми бе последица от толкова неочаквани приключения, че не си давах сметка за относителната странност на това или онова, което ме заобикаляше. Последвах ламата нагоре по брега и бях настигнат от Монтгомъри, който ме помоли да не влизам зад каменната ограда. Тогава забелязах, че пумата в клетката и купчината вързопи бяха оставени пред входа на оградения четириъгълник.
Обърнах се и видях, че вече разтовареният баркас е излязъл от дока и го изтеглят на брега, а белокосият крачеше към мен. Той се обърна към Монтгомъри:
— Ето че дойде ред на въпроса с този неканен гост. Какво да правим с него?