Черното лице, появило се внезапно пред мен, дълбоко ме порази. Беше удивително обезобразено. Челюстите бяха издадени напред и донякъде напомняха животинска муцуна, а в огромната му полуотворена уста стърчаха грамадни бели зъби, каквито никога не бях виждал в човешка уста. Очите му бяха кръвясали в краищата и около светлокафявите ириси едва се виждаше тънка бяла ивица. На лицето му бе изписана странна възбуда.
— По дяволите! — рече Монтгомъри. — Защо не се махаш от пътя ни?
Черноликият се отстрани безмълвно.
Заизкачвах се по стълбата, като инстинктивно бях втренчил поглед в него. Монтгомъри за момент остана долу.
— Нямаш работа тук, нали знаеш — каза той натъртено. — Мястото ти е там, отпред.
Черноликият се сниши.
— Те… не ме пускат на носа — проговори той бавно с необикновено дрезгав глас.
— Не те пускат! — заплашително каза Монтгомъри. — Аз пък ти заповядвам да отидеш там.
Възнамеряваше да добави още нещо, но изведнъж погледна към мен и ме последва по стълбата. Бях спрял по средата на люка към палубата и гледах назад, изумен до крайност от нелепата грозота на това чернолико същество. Никога преди не бях виждал такъв отвратителен и отблъскващ лик и същевременно — колкото и невероятно да е това противоречие — изпитвах странното чувство, че вече бях срещал някъде същите черти и жестовете, които сега така ме поразиха. По-късно ми хрумна, че вероятно съм го видял, докато са ме качвали на кораба, но и това не разсея напълно подозренията ми за предишна среща. Просто не можех да си представя, че е възможно да се види едно толкова уникално лице и да се забравят подробностите за случая.
Стъпките на Монтгомъри, който ме последва, разсеяха мислите ми, обърнах се и огледах горната палуба на малката шхуна. Бях почти подготвен от дочутите шумове за това, на което се спря погледът ми. Несъмнено никога не бях виждал по-мръсна палуба. Цялата бе осеяна с огризки от моркови, зеленчукови отпадъци и неописуем боклук. Към главната мачта бяха привързани с вериги няколко свирепи хрътки, които заскачаха и лавнаха насреща ми, а в малка желязна клетка край бизанмачтата беше напъхана огромна пума, която не можеше дори да се завърти. По-нататък, до десния фалшборд, имаше няколко грамадни клетки със зайци, а една самотна лама беше натикана в сандък с решетки. Кучетата бяха с кожени намордници. Единственото човешко същество на палубата беше един измършавял, смълчан моряк зад руля.
Вятърът издуваше мръсните, покрити с кръпки ветрила на бизанмачтата. Изглежда, всички ветрила, с които малкото корабче разполагаше, бяха вдигнати. Небето бе ясно, слънцето клонеше на запад, дълги, разпенени от бриза вълни бягаха редом с нас. Покрай кормчията минахме към хакборда и пред очите ни се появи пенливата диря зад кила, в която танцуваха и изчезваха мехурчета. Обърнах се и огледах отблъскващата картина на палубата.
— Това океанска менажерия ли е? — попитах.
— Нещо такова — отвърна Монтгомъри.
— За какво са тези животни? За търговия, редки екземпляри? Нима капитанът смята, че може да ги продаде някъде из южните морета?
— Май че така изглежда — каза Монтгомъри и отново се обърна назад към дирята.
Внезапно откъм люка се разнесе скимтене и поток от яростни ругатни и уродливият с черното лице бързо се изкатери на палубата. Следваше го непосредствено едър червенокос мъж с бяла фуражка. При появата на първия хрътките, уморени да лаят насреща ми, отново се разбесняха, захванаха да ръмжат и да скачат във веригите си. Черноликият се подвоуми пред тях, което даде възможност на червенокосия да го настигне и да му нанесе страшен удар между плешките. Бедният дявол се свлече като повален вол и се изтърколи в мръсотията сред разбеснелите се кучета. Имаше късмет, че бяха с намордници. Червенокосият мъж изсумтя тържествуващо и така се олюля, че без малко щеше да падне или назад в люка, или напред върху жертвата си.
Още щом вторият мъж се показа, Монтгомъри се втурна нататък.
— Спокойно! — високо го предупреди той. На бака се появиха още двама моряци. Черноликият се търкаляше под краката на кучетата, като виеше с особен глас. Никой дори не се опита да му помогне. Зверовете се мъчеха да го захапят и го блъскаха с муцуните си. Гъвкавите им сиви тела се мятаха около проснатата му фигура. От носа моряците подвикваха, сякаш това бе забавно зрелище. Монтгомъри гневно възкликна и закрачи към края на палубата. Последвах го.