След миг черноликият успя да се изправи и се затътри несигурно напред. Подпря се на фалшборда край въжетата на главната мачта и остана там запъхтян, като гледаше злобно през рамо към кучетата. Червенокосият се хилеше доволно.
— Слушайте, капитане — започна Монтгомъри, като фъфлеше повече от обикновено и сграбчи червенокосия за лакътя. — Това няма да го бъде.
Стоях зад Монтгомъри. Капитанът се извърна и го изгледа надуто с мътен пиянски поглед.
— Кое няма да го бъде? — попита той и като огледа сънливо лицето на Монтгомъри, добави: — Проклет касапин!
С внезапно дръпване освободи ръцете си и след два-три неуспешни опита все пак успя да напъха своите луничави юмруци в страничните си джобове.
— Този човек е пътник — каза Монтгомъри. — И ви съветвам да не го докосвате.
— Върви по дяволите! — изкрещя капитанът. Обърна се рязко и се олюля настрани. — На своя кораб правя каквото си искам.
Според мен още щом разбра, че е пиян, Монтгомъри трябваше да го остави на мира. Но той само пребледня и последва капитана до фалшборда.
— Слушайте, капитане, моят слуга не бива да бъде малтретиран. Измъчват го, откакто се е качил на борда.
За миг алкохолните пари накараха капитана да замълчи.
— Проклет касапин! — това бе всичко, което сметна за необходимо да отговори.
Тогава разбрах, че Монтгомъри е един от онези упорити и своенравни хора, които могат ден след ден да трупат неприязън, нажежаваща нервите им до бяло, и не могат да ги охладят така, че да простят, а също, че тази кавга отдавна е назрявала.
— Той е пиян — опитах се да се намеся. — Няма никакъв смисъл.
Монтгомъри грозно изкриви увисналата си устна.
— Той е вечно пиян. Мислите ли, че това е оправдание да напада пътниците си?
— Моят кораб — започна капитанът и неуверено махна с ръка към клетките. — беше един чист кораб. Погледнете го сега.
Корабът наистина беше всичко друго, но не и чист.
— Екипажът — продължи капитанът — чист, почтен екипаж.
— Вие се съгласихте да вземете животните.
— По-добре да не беше ми се мяркал пред очите вашият проклет остров. За какво, по дяволите, са нужни зверове на остров като тоя. И този ваш човек… Казват, бил човек. Той е лунатик. И няма работа в задната част на кораба. Да не си въобразявате, че целият проклет кораб е на ваше разположение?
— Моряците ви започнаха да измъчват клетия дявол още в мига, в който той се качи на борда.
— Именно дявол е той… отвратителен дявол. Моите хора не могат да го понасят. Аз не мога да го понасям. Никой от нас не може да го понася. Дори и вие.
Монтгомъри се обърна.
— Вие все пак оставете човека на мира — рече той, като клатеше глава.
Но явно капитанът имаше намерение да продължи кавгата.
— Ако отново се покаже тук — закрещя той, — ще го изкормя, предупреждавам ви. Ще му изкормя проклетите вътрешности. Кой сте вие, че да ми казвате какво да правя? Аз съм капитан на кораба — Капитан и Собственик. Аз съм тук законът, казвам ви, законът и пророците. Спазарих се да откарам един човек и помощника му до Африка и да ги върна обратно на острова с някакви животни. Но никога не съм се пазарил да превозвам един луд дявол и един глупав касапин, един…
Всъщност няма значение как нарече Монтгомъри. Само че той запристъпва напред и аз застанах помежду им.
— Пиян е — казах.
Капитанът подхвана нови, още по-мръсни оскърбления.
— Млъкни! — обърнах се рязко към него аз, защото опасността вече се виждаше върху бледото лице на Монтгомъри. И с това привлякох пороя върху себе си.
Все пак бях доволен, че предотвратих почти неизбежното сбиване, макар да си навлякох зложелателството на пияния капитан. Достатъчно често бях попадал в ексцентрични компании, но никога не бях чувал такъв пороен поток от сквернословия. И макар да съм човек кротък по природа, оказа се трудно да понеса всичко. Разбира се, когато изкрещях на капитана да млъкне, бях забравил, че съм просто един откъснат от света корабокрушенец, един обикновен скитник без билет, който изцяло зависи от благоразположението — или от съмнителните сметки — на този кораб. Капитанът ми го припомни доста енергично. Но във всеки случай предотвратих сбиването.
4. До перилата на шхуната
Привечер, скоро след залез слънце, на хоризонта се появи земя и шхуната легна на дрейф. Монтгомъри даде да се разбере, че отива тъкмо там. Бе твърде далеко, за да мога да различа някакви подробности; приличаше ми просто на ниско синкаво петно след променливите синьозелени води. Към небето почти вертикално се издигаше стълб дим.