Вече се бях съвзел от истеричното си състояние и когато се приближи, отговорих на поздрава му достатъчно смело. Казах му, че лодката ми е почти наводнена и той ми подаде един дървен черпак. Въжето между лодките се изпъна и аз залитнах назад. Известно време бях зает да изгребвам водата. Чак когато я изхвърлих — защото тя бе преляла през борда, а иначе лодката беше съвсем здрава, — можах спокойно отново да огледам хората в баркаса.
Открих, че белокосият продължава да ме наблюдава настойчиво, но както сега ми се стори, с известно смущение. Щом очите ни се срещнаха, той погледна надолу, към хрътката, клекнала между коленете му. Както вече споменах, беше човек с внушително телосложение, открито чело и груби черти; кожата над клепачите му беше увиснала по оня особен начин, който издава напредналата възраст, а краищата на устните му бяха спуснати надолу и му придаваха израз на дръзка решителност. Разговаряше с Монтгомъри твърде тихо и не можех да дочуя нищо. От него погледът ми се отмести към тримата мъже — един наистина странен екипаж. Виждах само лицата им, лица, в които имаше нещо, не зная какво точно, което предизвика у мен необичаен спазъм на отвращение. Огледах ги внимателно, но впечатлението ми не се разсея, макар че не успях да открия от какво бе предизвикано то.
Тогава ми се сториха тъмнокожи, а крайниците им бяха чудновато омотани чак до края на пръстите и стъпалата в някаква тънка мръснобяла материя. Никога преди не бях виждал така загърнати мъже, приличаха на жените от източните страни. Носеха и тюрбани, изпод които надничаха някакви чудновати лица с издадени долни челюсти и святкащи очи. Бяха с дълги черни коси, почти като конски гриви, и в седнало положение превъзхождаха по ръст всички човешки раси, които познавах. Белокосият мъж, за когото знаех, че е висок около шест фута, седеше с една глава по-ниско и от тримата.
Впоследствие разбрах, че нито един не бе по-висок от мен самия, просто телата им бяха ненормално дълги, а бедрената част на нозете им — къса и някак интересно извита. Във всеки случай представляваха изумително грозна банда, а над главите им под предното платно, надничаше черният лик на човека, чиито очи фосфоресцираха в тъмното.
Докато ги разглеждах, срещах втренчените им погледи и един подир друг те се извръщаха от вперените ми очи и току ме поглеждаха със странна плахост. Сетих се, че може би ги смущавам, и насочих вниманието си към приближаващия остров.
Беше нисък, покрит с гъста растителност — предимно неизвестен за мен вид палма. От една невидима точка до невероятна височина в небето се издигаше полегато тънка бяла струйка пара, която след това се разпиляваше като пухено перо. Вече бяхме в прегръдката на широк залив, от двете страни на който се вдаваше по един нисък нос. Покритият със синкав пясък стръмен бряг се издигаше до един хребет на около шестдесет, седемдесет фута над морското равнище, покрит с разпръснати тук-таме дървета и храсталаци. По средата на склона се намираше квадратна ограда от пъстроцветни камъни, построена, както впоследствие разбрах, частично от корали, частично от пемза. Иззад оградата се подаваха два сламени покрива.
До водата ни чакаше един мъж. Докато бяхме още далеко, сякаш ми се мярнаха някакви гротескни същества, които се шмугнаха в храстите по склона, но като се приближихме, не забелязах никого. Човекът беше среден на ръст, с черно негроидно лице. Имаше голяма уста почти без устни, извънредно дълги ръце, издължени тесни ходила и криви крака, наблюдаваше ни, изпънал глава напред. Беше облечен като Монтгомъри и белокосия му спътник с горна дреха и панталон от син шевиот.
Когато приближихме съвсем, започна да тича насам-натам по брега с най-непривични движения. По команда на Монтгомъри четиримата мъже в баркаса се изправиха и с особено тромави жестове прибраха платната. Монтгомъри ни насочи към малък тесен док, прокопан в брега. Тогава човекът на сушата забърза към нас. Докът, както го наричам, всъщност беше един канал, достатъчно дълъг по това време на прилива, за да побере голямата лодка.
Чух как носът се заби в пясъка, с помощта на черпака с мъка отблъснах своята лодка от румпела на баркаса и като освободих фалина, слязох на сушата. Тримата омотани мъже се изкатериха с непохватни движения на пясъка и незабавно се заеха с пренасянето на товара, подпомагани от човека на брега. Бях изключително поразен от чудноватите движения на краката на тримата увити и обинтовани моряци — не толкова че бяха вдървени, а като че бяха деформирани по някакъв особен начин, сякаш ставите им не бяха на местата си. Кучетата продължаваха да ръмжат и щом белокосият слезе на брега, изопнаха веригите си по посока на мъжете.