Накратко, Бен бе именно от оня тип хора, които на Острова на изгубените ненавиждаха. Освен това, както на Острова, така и в Аурадон магията вече не бе част от ежедневния живот. Крал Звяр и кралица Бел насърчаваха образованието вместо магията и учеха младите хора да полагат усилия и да разчитат на собствените си сили вместо на заклинания или дракони. Тъй като крал Звяр беше най-могъщият владетел във всички добри царства, никой не оспори предложението му за отмяна на магията. Така настъпи наистина ново (имало едно) време за всички в земите на вълшебствата.
Дори и без магия животът в Аурадон беше почти идеален. Слънцето винаги грееше, птичките винаги чуруликаха, в КБВТ (Контрол по бившия магически транспорт) никога не се чакаше повече от пет минути и макар че не всеки бе щастлив през цялото време (все пак това не беше раят), всички бяха доволни.
Освен, разбира се, когато бяха недоволни.
Все така става, нали?
Дребните, пухкави, космати и миниатюрни (понякога от животински произход) помощници в кралството отново създаваха проблеми. Бяха се нарекли Обединени помощници и никак не бяха щастливи. С една дума, бяха недоволни.
- И така, да видим, какво можем да направим за вас? Да видим...
Бен говореше не на човек, а на лист хартия, по-скоро хиляда листа хартия. Взираше се в документите пред себе си и почукваше по тях с писалката. Баща му го бе помолил да председателства тазсутрешната среща на Съвета като част от обучението за крал - длъжност, в която щеше да встъпи след няколко месеца.
По традиция първородното дете в кралското семейство на Аурадон щеше да седне на трона, щом навърши шестнадесет години. Звяра и Бел бяха готови да се оттеглят. Нямаха търпение да се отправят на дълги ваканционни круизи, да се наслаждават на ранни вечери и да играят голф (Звяра) и бинго (Бел). Изобщо, да си почиват. Освен това Бел беше натрупала огромна купчина непрочетени книги на нощното си шкафче, която всяка сутрин бе на косъм да се срути върху придирчивата Госпожа Потс, когато идваше да прибере подноса от закуска.
Оплакването на помощниците не беше единственото нещо, което занимаваше мисълта му. Тази нощ Бен бе сънувал нещо като кошмар. Поне така се усещаше, а и определено приличаше на кошмар. В съня си той ходеше из едно странно село, пълно с парцаливи, нещастни хора, които ядяха гнили ябълки и пиеха черно кафе. Без сметана. Без захар. Без парче кейк, което да топиш в кафето. Какъв ужас! Той самият беше паднал в някаква канавка, но някой му бе помогнал да се изправи.
Едно красиво момиче с виолетова коса, което не приличаше на никого в Аурадон...
- Благодаря ти - бе казал той признателно. - А ти коя си?
Ала тя бе изчезнала, преди да чуе името й.
Той отново се задълбочи в документите пред себе си и се опита да забрави момичето.
Бен проучи оплакването на Обединените помощници, което бе първо по рода си, и сърцето му затуптя учестено само при мисълта, че ще му се наложи да говори с всички тези хора и да ги убеди, че не е нужно да са чак толкова недоволни.
Той въздъхна, но един познат глас го извади от унеса му.
- Внимавай с помощниците, синко. Рано или късно ще привлекат цялото внимание върху себе си.
Бен вдигна поглед, изненадан да види баща си, който бе застанал до вратата. Крал Звяр изглеждаше както винаги - усмихнат, щастлив и спокоен като на плакатите. Навсякъде из Аурадон те поощряваха местните жители: „Браво на добрите! Продължавайте все така! Крал Звяр ви поздравява с доволен рев!".
Баща му посочи купчината листове на бюрото на Бен.
- Май здраво работиш.
Бен потърка очи.
- Аха.
Крал Звяр постави огромната си ръка върху рамото на сина си.
- Браво, моето момче. И какво точно искат?
Бен се почеса зад ухото с писалката.
- Изглежда, че са разстроени, понеже вършат всичко, а не получават възнаграждение. Ако погледнеш нещата от тяхна гледна точка, имат основание.
- Ммм - кимна крал Звяр. - В Аурадон всеки има право на глас. Макар че не бива да позволяваме на множеството гласове да удавят единствения глас на разума, разбира се. Тъкмо в това се състои царуването - каза той, може би малко по-твърдо, отколкото бе необходимо.
- А ако ти продължаваш да извисяваш глас, скъпи мой, ще напукаш всичкия порцелан и Госпожа Потс никога повече няма да ти позволи да изпиеш чаша топло мляко или да си вземеш вана.