- Наистина ли мислиш така? - попита тя.
- А, не, майка ти е права, грозна си - пошегува се Джей.
- Гадно е, че прави това - тихо каза Карлос.
- Все едно - Иви сви рамене с безразличие. - Не ме интересува.
- Сериозно ли го казваш? - попита Карлос.
- Ами нали и твоята майка е същата? - отбеляза Иви. Те бяха деца на най-големите злодеи на света. Какво очакваха - любов, радост и съчувствие?
- Такава е, да.
- Ами баща ти, Джей? Той не се ли интересува само от магазина?
Джей помисли малко.
- Да, естествено. Но от какво друго би могъл да се интересува? - попита съвсем искрено той.
Мал слушаше разговора и й се струваше някак странно успокоително да е в компанията на други хора. Никога досега не беше обичала да е сред хора, но пък и Злодеида винаги бе настоявала да живеят отделно от тълпата - сами в своето величие, планиращи отмъщението си.
„Самотна", помисли си Мал. „Бях самотна. И те също."
Иви с майка, обсебена от красотата. Карлос, който вместо родител имаше креслива харпия. Джей, безгрижният крадец с остър ум и бляскава усмивка, който можеше да открадне всичко на този свят освен сърцето на баща си.
Сивата мъгла, която се стелеше отвъд брега, се приближаваше. Скоро щеше да се наложи да минат през нея и да влязат в Нищото. Дали когато влезеха вътре, щяха да станат никои? - зачуди се Мал. После изпука кокалчетата на ръцете си. Боляха я коленете.
Продължиха да вървят в мълчание известно време, докато изведнъж остро изсвирване раздра тишината. То дойде от Джей, който бе избързал напред да проучи терена. Иви пристъпи напред и под краката й силно изпукаха сухи съчки. Карлос вдигна уплашен поглед от земята.
Мал изсвири в отговор.
Джей дотича след малко.
- Какво има? - изсъска Мал.
- Видях нещо... в сянката. Скрийте се! - прошепна той настойчиво и изчезна зад една близка скала.
Карлос изскимтя и се опита да се покатери на най-близкото дърво, чиято кора издра коленете му. Иви нададе тих писък и се гмурна в някакви боровинкови храсти.
Мал обаче замръзна на място. По някаква причина не можеше да помръдне. Първо, защото се ядоса, че тъкмо дъщерята на Злодеида се крие от каквото и да било. Ала когато сянката започна да се приближава и да става все по-голяма, тя се разтревожи, че може да е взела погрешно решение.
Сянката имаше огромни рога и опашка с шипове. Дали не беше дракон? Но майка й бе единственият дракон по тези места, а и беше изгубила способността си да се преобразява в момента, в който сложиха антимагическия купол.
Последва стон, силен и сърцераздирателен звук, какъвто никой от тях не бе чувал.
Трябва да беше адска хрътка. Създание от митове и легенди, създание от плът и кръв с остри зъби.
В следващия момент създанието издаде звук, който спокойно можеше да се нарече умилително мъркане.
- Велзевул! - извика Карлос откъм дървото.
Чудовището се показа от сенките и се превърна в дребна черна котка с хитра усмивка. Сянката беше изкривила формата на ушите й, така че бяха заприличали на рога, а пухкавата опашка само изглеждаше обсипана с шипове. Всъщност беше просто едно малко коте.
- Да не би да познаваш този отвратителен звяр? - попита Мал презрително, за да скрие срама от това, че се е уплашила толкова много. Сърцето й още биеше оглушително в гърдите.
- Това е котката ми - обясни Карлос. - Подариха ми я, когато бях малък.
После добави свенливо:
- От котило на Луцифер е. Моят злодейски талисман.
- О, страхотно. И аз имам такъв. Нали помниш, от рождения ми ден - каза Иви. - Моят е Отело, папагалче. Е, вече е голям папагал. Много мръсна уста има. Не знам откъде е научил всички тези думи.
- Супер, дете е на Яго, нали? На мен пък ми дадоха две змиорки, Лаган и Дереликт. Децата на Флотсъм и Джетсъм. Сега са направо огромни. Чудовища -разказа Джей. - Едва се побират в аквариума.
Карлос вдигна котката и й позволи да се отърка в бузата му.
- Хайде, Велзи, бягай. Връщай се вкъщи, не ходи след нас. Скоро ще се прибера, не се тревожи.
- А твоят талисман какъв е? - попита Иви Мал.
Мал се изчерви. Тя ясно си спомни точно кога всички бяха получили живите си талисмани - на онова грандиозно празненство преди десет години, на което тя не беше поканена.
- Нямам талисман - отговори тя.
- О! - възкликна Иви, която се сети и се извърна, за да скрие смущението си.
„Не се притеснявай", помисли Мал. „Скоро ще си платиш за това."
Най-накрая се озоваха лице в лице със сивата мъгла, която заобикаляше целия остров и отбелязваше началото на Нищото. Толкова бе гъста, че беше невъзможно да се види каквото и да е отвъд нея. Ако пристъпеха напред, нямаше никаква гаранция за живота им. Непрекъснато им повтаряха, отново и отново, да стоят настрана от мъглата, да не се доближават до сивата стена.