- Да, и аз го усещам - кимна Мал, без да спира да върви нагоре по пътеката. - А вие?
Тя спря и ги изгледа, заслонила с ръка очите си от дъжда.
Карлос я погледна с изненада.
- Какво да усещаме? Това ли? - той вдигна машината и тя започна да пиука в лицето й. Мал се стресна и отскочи, а Джей се засмя.
- Опа - рече Карлос. - Ето, това имах предвид. Има прилив на енергия.
Мал изглеждаше засрамена.
- Не съм сигурна. Може и да си въобразявам, но имам чувството, че някъде има магнит, който ме дърпа към крепостта.
- Много зловещо - изкоментира Иви и спря, за да избърше потта от челото си с крайчеца на пелерината. - Все едно съдбата ти буквално те призовава.
- Ами - започна Карлос, - не е точно така. Ако буквално я призоваваше, щяхме да чуем как я зове.
Джей се засмя.
Иви го изгледа на кръв.
- Добре. Буквално я дърпа като магнит, обаче не точно, защото, нали се сещаш, говорим за съдба. Сега доволен ли си?
- Буквално ли? - Карлос вдигна вежда.
Джей пак се разсмя, което накара Карлос да се почувства щастлив, макар да не можеше да обясни дори на себе си точно защо.
- Вие не усещате ли? - попита Мал нервно. Никой нищо не каза, затова тя въздъхна и пак обърна глава към калната пътека.
Тъкмо бяха свили в поредния рязък завой на пътеката, когато Мал се подхлъзна и падна, запращайки малка лавина от камъни надолу.
- Оооо! Ох! - изпищя тя, размахала ръце. Тъмните камъни бяха толкова мокри от дъжда, че не можеше да се изправи, непрекъснато се хлъзгаше обратно на земята.
Иви я хвана, преди да се свлече надолу по калната пътека с главата напред. Двете момичета залитнаха назад към Джей, който почти събори вървящия зад него Карлос.
- Хванах те - каза Иви и помогна на Мал да се изправи.
- Да, а аз хванах и двете - допълни Джей.
- Което е супер за всички освен за мен - заяви Карлос, който с последни сили държеше машината си в една ръка, докато с другата подпираше Джей. - Човекът праг.
- Определено не съм обута подходящо за такива ситуации - констатира Иви и погледна краката си намръщено.
- Трябват ни плавници, не обувки. От дъжда цялата пътека стана на кална река. Май ще е по-добре, ако всички се хванем за ръце - предложи Джей. - Ще се движим по-добре, ако си помагаме.
- Ти наистина ли каза това, което каза? - Мал поклати глава. Беше отвратена. -Защо да не запеем и песни, за да поддържаме духа си, а после да си направим кюфтета от кал и накрая да се преместим в Аурадон, така и така сме почнали?
- Стига де, Мал - Карлос се опита да сдържи усмивката си. Знаеше, че от всички Мал има най-голям проблем с положителните неща заради майка си.
- Да имаш по-добри предложения? - попита Джей, засрамен.
- Ако искаш да ме хванеш за ръката, можеш просто да помолиш - подкачи го Иви и му подаде ръка, палаво размърдала пръсти.
- Ами, ами - Джей й намигна. - Така ли било?
Иви се засмя.
- Спокойно, Джей, сладък си, но крадците не са по вкуса ми.
- Спокоен съм - каза той и я хвана здраво за ръката. - Просто нямам желание за кални бани точно днес.
- От физична гледна точка идеята е добра. Втори и трети закон на Нютон -обясни Карлос с успокояващ и авторитетен глас - или поне така се надяваше. -Сещате се, инерция и сила, и т.н.
- И аз мисля като него - кимна Джей и протегна ръка към Мал.
Карлос го гледаше и се чудеше дали флиртува с Иви и дали Мал затова изглежда бясна. Не. Мал и Джей се караха като брат и сестра. А Джей и Иви се опитваха да скрият факта, че се страхуват. Джей му беше казал, че смята Иви за сладка, но я приема като Мал, което значеше че му е напълно безразлична. Карлос си помисли, че ако момичетата им бяха сестри, Мал щеше да е дразнещата, вечно недоволна сестра, а Иви щеше да е красавицата манипулаторка. А пък ако Джей му беше брат, щеше да е от братята, които или ти се подиграват, или те бият, стига да не са заети да ти крадат нещата.
Колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че не е толкова лошо да си единствено дете.
- Хайде, Мал, просто я хвани. Даже Нютон е съгласен - насърчи я Джей и размърда пръсти към Мал, без да отпуска хватката на другата си ръка върху тази на Иви.
Мал се предаде с въздишка и го хвана след кратко колебание. После самата тя протегна ръка към Карлос, който я хвана, сякаш се давеше, тъй като беше по-добре запознат с физиката от останалите.
Тромаво, стъпка по стъпка, четиримата тръгнаха напред. Бутаха и дърпаха, помагаха си да си проправят път по калната пътека. Ръцете им се изпотиха, а краката им бяха в кал до глезените и умираха от студ.
Не след дълго пътеката отново зави, след което тъмните дъждовни облаци се разделиха на две над главите на пътешествениците, а пред очите им се разкри неочаквана гледка: нещо, наподобяващо дълъг и тесен каменен мост, полускрит от мъгла и увиснал над бездна точно пред тях.