- Прекрасен е - каза Иви и потръпна. - По особено ужасяващ начин.
- Мост като мост - рече Карлос и вдигна кутията си. - Но определено се налага да минем по него. Вижте...
Светлината мигаше толкова ярко, че беше покрил сензора с ръка.
- Ха - измърмори Джей.
- Не е мост като мост - каза Мал тихо, загледана в сивата конструкция. - Това е нейният мост. Мостът на Злодеида. И ме дърпа напред. Трябва да го прекося. Иска да мина от другата страна.
- Не мостът ме притеснява - обади се Карлос, загледан в далечината. - Вижте!
Отвъд моста и мъглата черният замък се издигаше върху каменен постамент.
Единственият начин да стигнат до него бе, като минат по моста. От всички други страни се извисяваха непристъпни зъбери.
Самият замък изглеждаше крайно заплашителен, като място, което сякаш не желае някой да стигне до него.
- Това е - прошепна Мал. - Това трябва да е Забранената крепост.
Най-мрачното място на този мрачен остров - старото леговище на Злодеида и неин наследствен дом.
- Сладко - изкоментира Джей. - Адски шантава колибка.
Иви гледаше крепостта и непрекъснато трепереше.
- А аз си мислех, че само в нашия замък става течение.
- Не мога да повярвам, че го намерихме - Карлос местеше поглед от машината си към замъка и обратно. - И не мога да повярвам, че е бил толкова близо до Острова през цялото време.
Очите на Мал бяха потъмнели, а изражението й бе непроницаемо. „Изглежда почти зашеметена", помисли си Карлос.
- Предполагам, че това обяснява дъжда. Забранената крепост се крие под покров от мъгла и дъжд. Нещо като ров, но във въздуха.
Карлос огледа въздуха наоколо.
- Ама разбира се, точно така е. Защйтен механизъм, вграден в атмосферата.
- Сигурна съм, че майка ми го е създала, за да държи надалеч неканените гости.
Не завърши мисълта си, затова Джей го направи.
- Което, както знаем, значи всички.
Карлос направо не можеше да откъсне поглед от черната кула на скалата. Нищо чудно, че жителите на Острова на изгубените бяха предупредени да не пристъпват насам. Крепостта беше най-яркото доказателство за силата на злодейството, на мрачината и подлостта.
Мракът на Злодеида.
Това не беше просто някакво си зло. Постройката, която се извисяваше пред тях, бе символ на най-зловещия мрак в приказното царство, неразделна част от повечето приказки.
Карлос изведнъж го усети - онова магнитно привличане, което Мал се опита да им опише. Усещаше как тупти във въздуха, в камъните под краката им. Дори ако магията вече не участваше в уравнението, тук имаше сила и история.
- Усещате ли? - Карлос вдигна вибриращата си ръка във въздуха.
- И аз вибрирам - рече Иви и вдигна един камък от пътеката. Той затрепери в ръката й.
- Съдба - заяви тя с драматичен глас.
Джей посочи светкавицата, проблеснала в същия момент над кулата на крепостта.
- И аз усещам. Май е време.
Мал не продума. Взираше се в замъка.
- Чакай сега. Не бързаме за никъде - каза Карлос. - Трябва да действаме правилно, иначе... - не довърши изречението. Само сви рамене.
После улови погледа на Мал и разбра, че и тя се чувства по същия начин.
- Вижте - рече Джей и дръпна няколко лози от гъсталака, който покриваше каменните стъпала, водещи към началото на моста. Хвърли ги на земята.
- Какви са тези отвратителни, грозни създания? - Иви направи гримаса. - Не, благодаря. Аз ще си остана от тази страна.
Сега, когато лозите ги нямаше, те видяха, че по продължение на целия мост са наредени древни каменни водоливници във формата на чудовища - гаргойли. От двете страни на входа стояха крилати грифони, които гледаха злостно надолу, към мястото, където стояха четиримата пътешественици.
- Разкош - изкоментира Джей.
Карлос гледаше втренчено. Не само Мал можеше да види присъствието на майка си във всеки камък наоколо. Статуите се хилеха точно като Злодеида - с широко разтеглени усти, пълни с остри зъби.
Мал ги гледаше, без да помръдне.
В следващия миг Карлос си даде сметка, че е уплашена до смърт.
- Мал?
Тя не отговори.
„Не може да се справи сама", помисли си Карлос. „Никой от нас не може. Както си помагаме да не паднем в калта. Просто физика, ако се замислиш. Наука."
После обаче Карлос се опита да не мисли за това, защото сърцето му биеше толкова силно, та реши, че всички ще го чуят. За да се успокои, започна да си казва наум периодичната таблица на химичните елементи. Атомните числа и броят електрони винаги му помагаха в моменти на напрежение, отдавна го беше открил.