Само че тя не можеше да чака и нямаше да спре.
Той отстъпи назад, Джей и Иви застанаха от двете му страни.
- Давайте след нея - каза Карлос. - Дръпнете я от дупката, преди да падне. Това е безумие.
Джей кимна и тръгна след Мал.
- Колко жалко - каза Иви. - След като стигнахме до тук.
- Знам. Но половин мост е все едно никакъв мост - продума Карлос. Сложи машината си на земята и я изключи. За да не чува пиукането. Звукът от сензора, който беше поредното доказателство колко близо бяха, само влошаваше нещата.
В момента, в който Карлос изключи машината, светлината в очите на гаргойлите помръкна. Призрачният зелен блясък сякаш се отдръпна към вътрешността на каменните им глави.
- Чакай, ти да не би...
Карлос не можеше да повярва на очите си.
- Да не съм изключил чудовищата? Май да.
Той викна към Мал, която в момента стоеше заедно с Джей на няколко стъпки от дупката в моста:
- Те са като звънци, Мал! Когато се опитваме да минем, се включват, а ако си тръгнем, се изключват!
- Значи и те са защитен механизъм, така ли? - Иви не изглеждаше убедена.
- Може би - Карлос огледа моста внимателно. - Всичко е възможно. Поне така започвам да си мисля.
Мал се върна тичешком.
- Вероятно всичко е изпитание. Вижте - тя се доближи до гаргойлите и очите им отново светнаха.
- Задайте ми въпросите си! - извика тя към пазителите на моста. - Нека спечелим правото си да минем.
Гаргойлите обаче не й отговориха.
- Може би не ги включваш правилно - предположи Иви.
- Май просто си губим времето - отсече Джей.
- Не е така - възрази Мал и го изгледа умолително. - Това е замъкът на майка ми. Открихме го. Трябва да има начин да влезем. Виж надписа в камъните -сигурно е някакво изпитание.
Джей каза:
- Според Карлос те са като звънци. Но може и да не са. Ами ако са като алармена система? За да ги изключим, ни трябва кодът - той сви рамене. - Така де, аз това бих направил, ако се опитвах да вляза в къща с алармена система.
„Кой, ако не той ще знае", помисли си Карлос.
- Е, какъв е кодът? - Мал се обърна пак към гаргойлите със святкащи очи. -Казвайте, идиоти такива!
Тя се изпъна и заговори с глас, който Карлос познаваше добре. Така му говореше Круела, а Злодеида говореше по този начин на слугите си от балкона на замъка. Карлос се впечатли. Никога не бе виждал Мал толкова да прилича на майка си.
Мал не питаше гаргойлите, тя им заповядваше.
- Това е замъкът на майка ми, а вие сте нейни слуги. Ще направите каквото кажа. ЗАДАЙТЕ СИ ГАТАНКАТА И НИ ПУСНЕТЕ ДА МИНЕМ! - заповяда тя, а целият й вид говореше, че си е у дома - може би за пръв път в живота си.
Защото, както виждаха останалите, бе точно така.
Измина една секунда.
Мъглата се виеше наоколо, някъде в мрака грачеха гарги, а от далечните прозорци на замъка се излъчваше зелена светлина.
- Карлосссссс - изсъскаха гаргойлите отново в един глас, което ги правеше още по-зловещи. - Доближи ссссссссе.
Когато чу името си, Карлос пристъпи напред, ужасен.
- Защо аз?
- Може би защото ти пръв стъпи на моста. Затова алармата е настроена на честотата на Карлос - Джей се почеса по главата. - По-добре ти, отколкото аз, човече.
- Време е да научим кода - кимна Мал. - Ще се справиш, Карлос.
Гаргойлите отново засъскаха.
- Карлоссссссс. Първи въпросссссссс...
Карлос си пое дъх. „Точно като в училище", помисли си той. Обичаше училището. Обичаше да отговоря на въпроси, които имаха отговор, нали? А това беше просто поредният въпрос. И той трябваше да му отговори.
Мастилено петно в снега или пък алено, твърдо и меко.
Черен и влажен, топъл и бърз, обичан, загубен, кой ли съм аз?
Едва бяха завършили гатанката и мостът започна да тътне и да се тресе под краката им.
- Карлос! - изпищя Иви и се олюля, опитвайки се да запази равновесие.
- Какво? - Карлос прекара пръсти през косата си. Мозъкът му пламна от напрежение.
„Мастилото е черно. Снегът е бял. Кое е червено и твърдо, и меко? Пържола? Кой обича пържоли? У нас отдавна не сме яли, като се замисля. И какво общо има това с мен?"
- Отговори на въпроса! - подкани го Мал. Светлината в очите на гаргойлите отново започна да избледнява.
- Това е... - започна Карлос, за да печели време. Не можеше да се сети.
Черно. Бяло. Петна. Червено. Обичано. Загубено.
- Кученцата. Кученцата на майка ми, далматинците. Всичките сто и един. Всичките обичани и всичките загубени от нея - той вдигна очи към каменните муцуни. - Макар да ми се струва, че по въпроса с обичането може да се поспори.