- Това сигурно е магия. Не може мъглата сама да го прави - заяви Мал.
Карлос кимна.
- Изглежда, отразената енергия тук е по-силна. Мисля, че сме по-близо до източника от всякога.
Докато говореше, покрай тях задуха леден вятър, засвири през счупените прозорци от цветно стъкло високо над тях. Всяка стъпка отекваше из коридора.
Даже Джей, царят на крадците, се бе потиснал до такава степен, че не направи опит да открадне нищо. Веднъж в живота държеше ръцете си прибрани.
Разбира се, в момента, в който откриеха скиптъра, щеше да му се наложи да върне смелостта си. Джей бе наясно с този факт и го бе приел. Нямаше значение колко добре се бяха разбирали четиримата по пътя до тук.
Злодеите нямат приятели и децата им също нямат приятели. Това е то същината на злодейството.
Никой от тях не бе дошъл тук от вярност към Мал или от приятелски чувства. Джей знаеше какво трябва да направи и щеше да го направи.
Дотогава ръцете му щяха да стоят в джобовете. Каквото и да му предлагаше това призрачно място междувременно, той не го искаше.
- Какво е това? - попита Джей и посочи. През изпочупените стъкла проблясваше зелена светлина, но не му беше ясно откъде идва.
- Към това вървяхме през цялото време - отвърна Карлос. - Същата електромагнитна енергия. Виж, машината направо откачи.
Той поклати глава, загледан в светлините, които пулсираха по кутията.
- Крепостта със сигурност е била изложена на нещо, което е оставило остатъчен заряд...
- Имаш предвид заклинание ли?
Той сви рамене.
- И това също.
- Значи какво, след толкова много години замъкът свети със собствена светлина, така ли? - смая се Иви.
- Яко - рече Джей.
Мал сви рамене с безразличие.
- С други думи, приближаваме се до Окото на дракона.
- Да - потвърди Джей. И той, като всички останали жители на Острова на изгубените и на кралството, знаеше, че зелената светлина може да принадлежи само на една ужасяваща личност.
Независимо, че на Мал замъкът й напомняше за дома.
Коридори водеха до други коридори, докато накрая четиримата се озоваха в мрачен вестибюл, чиито стени бяха покрити с картини, потънали в прах и паяжини.
- Това е портретна галерия - каза Иви и присви очи, опитвайки се да види картините. - Всеки замък си има такава.
- Стига, Мал! - извика Джей, хвърли поглед през рамо и отскочи.
Мал протегна ръка и го потупа по рамото. Стоеше точно пред него.
- Ехо? Не съм зад теб. Пред теб съм.
- По дяволите. Реших, че на тази картина си ти.
- Не съм аз. Майка ми е - рече Мал с въздишка.
- Уха, много си приличате - впечатли се Джей.
- Направо сте като близначки - съгласи се Иви.
- Това, приятели мои, се нарича генетика - съобщи Карлос с усмивка.
- О, хиляди благодарности. Значи приличам на майка си, а? Точно това иска да чуе всяко момиче - заяви Мал. И все пак Джей знаеше, че не е искрена. Повече от всичко на света Мал искаше да прилича на майка си.
Да е точно като нея.
Точно толкова зла и точно толкова могъща.
Само тогава Злодеида щеше да я забележи и Джей усещаше, че портретната галерия само засилва желанието на Мал да бъде като майка си.
- И сега какво? - попита Мал, сякаш се опитваше да смени темата.
Джей се огледа. Пред тях започваха четири коридора, които водеха до четири различни части на замъка.
От всеки коридор духаше вятър, носещ смрад и Джей бе готов да се закълне, че отнякъде се чу стон. Знаеше, че това е от вятъра, който духаше през виещите се коридори. Извади кутия кибрит от джоба си и запали една клечка. Докато тя гореше, той набързо измърмори: „Онче-бонче, счупено пиронче.".
- Какъв научен подход - изкоментира Карлос и завъртя очи.
- Ти си имаш твой начин, аз си имам мой. Ето този - каза Джей и посочи коридора точно пред тях. В същия момент точно оттам духна вятър и донесе смрадта на нещо изгнило или умряло.
Вятърът угаси клечката.
Иви стисна нос с пръсти, Мал направи същото.
- Сигурен ли си? - попита Мал.
- Ъъъ, естествено, че не. Точно затова си играех на онче-бонче. По който и коридор да тръгнем, е все едно - каза Джей и пое по посочения от самия него коридор, без да чака останалите. Това бе първото правило при влизане с взлом в непознат замък: да не го оставяш да срине психиката ти. Дръж се така, сякаш знаеш какво правиш.
Джей усещаше, че крепостта си играе с тях, че им предлага избор, когато всъщност избор няма. Беше време да вземе нещата в собствените си ръце.