- Не, чакай... не знаеш накъде си тръгнал. Карлос, провери пак компаса - рече Мал.
Карлос извади кутията и застана на мястото, където се срещаха четирите коридора. Машината изпиука.
- Ами мисля, че Джей е прав.
- Разбира се, че съм прав.
Те последваха Джей в тъмния коридор.
Карлос държеше пиукащата кутия в ръце и звукът отекваше между каменните стени. Коридорът ги изведе пред влажно, студено стълбище, което водеше надолу, към още по-дълбок мрак. Въздухът стана още по-студен и влажен, а зловещата тишина бе нарушена от далечно тракане, сякаш кости се удряха в камък или вятър клатеше вериги.
- Много успокоително - въздъхна Иви.
- Подземието - каза Мал. - Може би го познавате като мястото, в което майка ми се е сблъскала с влюбения принц Филип.
Иви се ококори от страхопочитание. Това бе може би най-известната приказка в Аурадон.
- Злодеида е искала да го заключи тук за сто години, нали? Много е щяло да му бъде забавно.
Карлос се огледа.
- И почти е успяла, нали?
Мал кимна.
- Ако не са били трите самодоволни, проклети добри феи, които са си пъхали носа в чужди работи - тя въздъхна. - Край на първо действие. Второ действие: Островът на изгубените.
- Не знам за вас, но аз имам чувството, че вече от сто години сме тук. Давайте да вървим - подкани ги Джей.
Сега беше нащрек, по-съсредоточен, отколкото през целия ден, защото бе превключил на работен режим.
Време беше за кражба.
Джей откри някаква врата и я отвори. Карлос вдигна кутията и я пъхна вътре, заслушан в пиукането.
- Тази е.
Той тръгна напред с кутията, а Джей, Мал и Иви си помагаха взаимно при слизането по поредните стълби, прилепени към стената. Нямаше парапет, а стъпалата бяха покрити с черен мъх. При всяка стъпка в мрака се чуваше жвакане, а те имаха чувството, че стъпват по нещо живо и мокро.
- Май калната река не ми се струва толкова лоша - отбеляза Иви.
- Нима? - рече Джей.
Мал не продума. Не можеше. Беше прекалено съсредоточена. Дори мъхът миришеше като майка й.
Колкото по-надолу слизаха към подземието, толкова по-гъст ставаше мъхът. Във въздуха висяха вековни паяжини, една върху друга, като гоблен, изплетен от паяци и отдавна забравен. На всяка крачка трябваше да ги късат, за да продължат напред. Всички мълчаха, потиснати от въздуха, натежал от опасност, и единственият звук идваше от краката им, които тъпчеха мокрия мъх в мрака.
- Тук? - попита Мал и спря пред прогнила дървена врата, откачена от едната си панта. Когато я докосна, вратата се разпадна, дървото стана на трески и се посипа по пода. Дори тежките железни халки, които бяха свързвали вратата с каменната стена, се откъснаха и паднаха със силно дрънчене.
- Май е по-добре да не пипаме нищо - предложи Карлос, който оглеждаше машината си.
Мал завъртя очи.
- Малко закъсня.
- Мисля, че е тук - каза Карлос.
Джей се надяваше да е прав и машината да ги е довела до Окото на дракона.
Не можеше да си представи какво щеше да причини Мал на клетия Карлос, ако беше сбъркал. А самият Джей трябваше да се захваща за работа.
Мал кимна и Джей бутна останките от вратата. Щом влязоха в стаята, той неволно забеляза, че тези останки приличат на зейнала паст, паст на хищник, а те четиримата тъкмо бяха пристъпили през разтворените й челюсти, бяха влезли в устата на звяра.
- Някой от вас дали забеляза...
- Млъкни - каза Иви напрегнато. И четиримата бяха видели едно и също, което нямаше как да е добър знак. Сигурно тъкмо затова никой не искаше да говори за това.
Продължиха напред. В помещението цареше непрогледен мрак. Нямаше и намек за светлина, отблясък от далечен прозорец или от факла. Джей протегна ръце, търсейки стена или нещо друго, което може да докосне.
- Може би е добре да потърсим фенерче или нещо подобно из джобовете на Джей, преди да докосваме... - предупреди Карлос, но закъсня.
Джей удари нещо с ръка и изведнъж стаята се изпълни с оглушителния шум от сблъсъка, триенето и дрънченето на метал и камък навсякъде около тях.
Точно толкова внезапно ги окъпа ярка светлина, светлина, извираща от всеки ъгъл на стаята. Златистото сияние изпълни очите им и преди да осъзнаят какво става, стаята започна да се пълни с пясък.
Пясък, пясък навсякъде... и те потъваха в него, покриваше ги отвсякъде.
Иви изпищя. Мал започна да се мята. Карлос изпусна кутията. Само Джей не помръдна.
Това не беше подземие, а пещера.
Пещера, пълна с пясък... и, доколкото можеше да види Джей покрай огромните дюни, които вече го заобикаляха, съкровище.
Той огледа огромното количество скъпоценни камъни, които блещукаха между дюните. Цели хълмове златни монети проблясваха в далечината, докъдето му стигаше погледът. Имаше и корони, и диадеми, обсипани със скъпоценни камъни скиптри и бокали, изумруди колкото юмрука му, диаманти, искрящи като звезди, хиляди златни дублони и сребърни монети. Имаше и по-големи предмети -обелиски, ковчези, лампи и урни, златна фараонска маска, жезъл с крилца, един църковен бокал, потир и цял златен сфинкс.