„Съкровище, с което може да се купи кралство", помисли си той. „Това е то."
Иви разгреба пясъка и успя да седне - с корона на главата, която бе попаднала там случайно.
- Какво е това? Къде сме?
- Мога да ви уверя, че това не е част от замъка на майка ми - кисело каза Мал, изплю пясък и духна лилавия си бретон от очите. Изправи се и започна да изтупва пясъка от якето си.
- Да не е поредното остатъчно нещо от дупката в купола? - попита тя.
Карлос кимна.
- Това трябва да е. Няма друго обяснение.
- Чакай малко, къде е скиптърът? - попита тя Карлос и се огледа. Гласът й беше напрегнат. - Нали трябва да е тук? Някой да го е виждал?
Карлос свали от главата си златната кофа, която бе паднала върху нея във вихрушката от пясък, и вдигна кутията си от мястото, където бе паднала - древен златен саркофаг. Издуха пясъка от нея и я огледа.
- Още работи, но не знам. Вече не пиука. Като че ли е загубила сигнала или нещо подобно.
- Ами намери го! - излая Мал.
- Да, да... почакай един момент. Нямаш представа какво може да причини
пясъкът на платката...
Междувременно Джей тъпчеше джобовете си с толкова скъпоценности, колкото можеше да носи.
Това бе отговорът на мечтите му... всичко, за което бе копнял... рай на земята... Най-големият удар в живота му и в живота на баща му!
Беше... беше...
Просветна му, че знае точно къде се намират.
- Пещерата на чудесата! - извика той.
- Какво? - не разбра Мал.
- Това е мястото, където... баща ми намерил вълшебната лампа.
- Мислех, че Аладин я е намерил - отбеляза Карлос.
- Е, да, обаче кой го е пратил там? - попита Джей с високомерна усмивка. - Ако не е бил Джафар, Аладин никога е нямало да я намери. Следователно лампата си е била на баща ми.
Джей изглеждаше раздразнен.
- Тази част никой не я споменава, нали? А и баща ми каза, че в мъглата може да са скрити и други неща освен крепостта. Сигурно е предполагал, че и пещерата е тук.
- Хубаво. Пещерата на чудесата. Макар че май е по-скоро Мазето на пясъците -заяви Мал. - По-важното е как ще излезем оттук.
- Няма да излезете - чу се дълбок глас.
- Моля? - рече Мал.
- Нищо не съм казал - отвърна Джей, който беше накачил около шията си множество златни верижки и в момента редеше диамантени гривни по ръката си.
- Кой проговори? - нервно попита Иви.
Огледаха се. Не се виждаше никой друг.
- Добре. Няма нищо. А сега да намерим вратата - каза Мал.
- Няма да излезете - каза дълбокият глас отново. - Ще останете тук завинаги, ако не ми отговорите правилно!
- Супер - изпъшка Джей.
- Пак ли гатанка? Целият замък е пълен с капани - измърмори Иви.
- Множество защитни механизми, нали ви казах - напомни Карлос. - Аларма срещу крадци. Сигурно заради Окото на дракона, не мислите ли?
- Пещера? Така ли да те наричам, Пещера? - попита Мал.
- Устата на чудесата става - рече гласът.
Иви направи гримаса.
- Ужасно име.
Мал кимна.
- Добре, Уста, какъв е въпросът?
- Съвсем прост е.
- Давай го тогава - рече Мал.
Дълбокият глас се изкикоти. После заговори със сериозен тон:
- Какво е златното правило?
- Златното правило? - повтори Мал и се почеса по главата. Погледна останалите. - С бижутерията ли е свързано? Джей?
Джей обаче бе твърде зает да тъпче в дрехите си колкото може повече злато и май не чу въпроса.
Карлос започна трескаво да изрича всяко математическо правило, за което можеше да се сети.
- Логаритмично правило? Просто тройно правило? Правила, изразени със символи? Правило за приоритет на операциите?
- Да не е нещо, свързано с това, че трябва да се държим добре един с друг? -попита колебливо Иви. - Дръж се с другите така, както искаш да се държат с теб? Някаква глупост като от картичка от Аурадон?
В отговор пещерата отново започна да се пълни с пясък. Устата на чудесата очевидно не бе доволна от отговорите, това поне бе ясно. Пясъкът извираше отвсякъде и изпълваше помещението. Течеше между купчините златни монети, надигаше се като приливна вълна, готова да потопи кораб. Скоро щяха да се задушат, ако не дадяха на Устата верния отговор.
- Това е Пещерата на чудесата, а не феята кръстница! - изпищя Карлос. - На Пещерата не й пука за доброто държание! Не е това златното правило!