В ситуацията обаче нямаше нищо смешно. Цяло чудо беше, че океанът не бе погълнал замъка заедно с островчето, на което се издигаше. Иви чу топуркане на плъхове по стените и по гърба й пропълзяха ледени тръпки.
„Дори плъховете търсят по-безопасен дом", помисли си тя.
- Оттук - посочи Карлос към един тесен коридор.
Те го последваха, а машината започна да пиука по-силно.
- Сега оттук - каза Карлос след два завоя. Иви вървеше плътно зад него, а коридорът се стесняваше все повече.
- А сега...
- Какво стана? - прекъсна го Иви. - Защото знам колко съм широка и със сигурност не съм станала двойна през последните две минути и половина.
Наистина коридорът се бе стеснил толкова, че раменете й се опираха в стените. Ако се стеснеше още малко, щеше да се наложи да ходят странично. В гърлото й се появи буца, а стомахът й се сви. Имаше чувството, че това вече не е коридор, а цепнатина, която всеки момент може да се затвори върху тях.
Мал попита:
- Въобразявам ли си, или заседнахме под планината като...
- Връв в тясна тръбичка? Паста за зъби в сламка? Треска под нокътя? - изреди Джей и протегна ръка. - Последното наистина боли.
- Да не изброяваш нещата, които си успял да откраднеш днес? Защото в противен случай сравненията ти са трагични - каза Иви и изгледа Джей. -Казвам това като човек, прекарал десет години в домашно обучение при жена, която смята, че трите най-важни правила в живота са Руж, Руменина и Редовно червило.
- Може би трябва да се върнем - заяви Карлос, изказвайки на глас страха на Иви. - Само че... мисля, че заседнах.
В същия момент стените се разтърсиха, замъкът се олюля и от тавана на коридора се отчупи парче камък и падна на пода. Беше достатъчно голямо да нарани някого и едва не удари идеалния нос на Иви.
Тя изпищя. Искаше да се върне назад, но не можеше, защото коридорът беше твърде тесен.
- Може да е капан! Да се махаме, не изглежда безопасно!
- Не - възрази Карлос. - Вижте! Там има друг коридор - добави той. Напрегна сили, за да се промуши напред, и премина от тесния коридор в съвсем малко по-широк.
Иви, Джей и Мал го последваха. Иви изпита такова облекчение, че забрави да се оплаче от камъка, който почти я удари по носа.
Този нов коридор завиваше първо надясно, после наляво. Стените бяха по-раздалечени, но някак странно изкривени - на места се извиваха навън, а на други - навътре. Ефектът беше главозамайващ, тъй като даже таванът беше огънат, да не говорим, че се появяваха различни разклонения, понякога две, че и три наведнъж.
Изпод краката им се чуваше неспирно боботене.
- Нещо тук не ми харесва - отбеляза Джей.
- Не би трябвало да сме тук - рече Иви.
- Трябва да побързаме - подкани ги Карлос. Опитваше се да говори спокойно, но със сигурност беше уплашен не по-малко от останалите.
Още един камък се откърти от стената и се пръсна на парчета, щом удари пода, прелитайки на косъм от главата на Иви. Тя отскочи назад и потръпна.
- Какво е това място?
- Някакъв лабиринт - изказа Мал мисълта си на глас. - Затова коридорите се разклоняват, стесняват се и се разширяват, и се огъват насам-натам. Някакъв зловещ лабиринт, а ние се изгубихме в него.
- Не, не сме се изгубили. Кутията е с нас - възрази Карлос. - Това е единственото нещо, което ни пази да не се изгубим.
Машината все така пиукаше и всички просто следваха Карлос. Иви се надяваше само да е прав и да знае накъде да вървят. Явно беше така, защото скоро след виещите се коридори се откриха по-обширни пространства и всички въздъхнаха с облекчение.
Но дори и когато вече вървяха по широките и прави коридори, боботенето отдолу не спря. Замъкът все така се тресеше и стените се огъваха. Таванът бе станал по-нисък.
- Това не са случайни явления - каза изведнъж Карлос. - Има ритъм.
- Прав си - съгласи се Джей. - Вижте. Боботенето е в такт с пиукането на твоята кутия. Когато светне лампичка на кутията, стените се разлюляват.
Иви се втренчи в него.
- Искаш да кажеш, че Карлос го прави?
Карлос поклати глава.
- Всъщност мисля, че са вълните. Представи си колко е стар този замък. Ами ако всеки път, когато морска вълна се разбие в основите му, цялата сграда се разклаща и пада по някой камък?
Мал преглътна.
- Само се надявам да не се срути, преди да сме намерили скиптъра.
Иви се приведе, за да не удари глава в тавана. Всъщност всички освен Карлос се наведоха, за да избегнат подобен удар.
- Стаичка за мишки - рече Мал.
- Или джуджета? - предположи Иви.
- Или деца - добави Джей.
- Не - каза Карлос. Останалите млъкнаха, а той посочи нещо в далечината. Те погледнаха натам и видяха първо двойка зелени светещи очи, после още едно и още едно.