- Гоблини - каза Карлос. - Тук живеят гоблините. Ето защо таваните са толкова ниски, а коридорите са толкова странни. Това не е място за човеци - завърши той и в следващия миг из въздуха се понесе ужасяващ хриплив кикот, съчетан с триене на нокти в камък и скърцане на зъби. Кутията ги бе довела право в леговището на гоблините.
- Супер - каза Мал.
- Да, добра работа свърши - изсумтя Джей.
Иви само изгледа Карлос гневно.
Ала това не бяха дружелюбните, предприемчиви гоблини от доковете или грубияните от „Помийната яма". Тези бяха ужасни същества, които от двадесет години живееха в мрака без своята господарка. Гладни и опасни.
- Какво ще правим? - попита Джей, който се бе скрил зад Карлос, а той от своя страна се беше прилепил до стената на коридора.
- Ще бягаме - извикаха Иви и Мал една след друга.
Затичаха се към единствения друг свободен коридор, а ордата гоблини ги последва от мрака с крясъци, като удряше с копията си по стените.
Джей извика:
- Май не им идват често гости.
- Може би трябва да спрат да ги ядат - забеляза Карлос и почти падна, след като се препъна в нещо, което се надяваше да не е кост.
- Вратата! - викна Иви и посочи тежка дървена врата. - Всички вътре!
Те се вмъкнаха вътре, Иви затръшна вратата и я заключи, а гоблините останаха отвън.
- На косъм бяхме - каза Мал.
- Тънък косъм - добави Джей.
Все още чуваха гоблините през вратата - кискаха се и я удряха с копията си.
- Може би просто обичат да плашат хората - предположи Иви. - Чувала съм, че иначе са безопасни.
Когато им се стори, че гоблините са си отишли, Иви открехна вратата. Огледа се и чак тогава кимна на Карлос. Излязоха и продължиха по тесния коридор, без да срещнат по пътя си нищо освен празни стаи, докато Иви не забеляза светлина, която се процеждаше от един страничен коридор.
- Насам! - извика тя.
Тръгна, развълнувана към светлината, с очакването най-сетне да намерят Окото на дракона, блещукащо в мрака.
Изведнъж спря. Защото стоеше пред огледало.
Потъмняло, петносано, попукано огледало, но все пак огледало.
Иви изпищя.
- Чудовище!
- Какво има? - попита Мал, щом се доближи и надникна над рамото на Иви. После тя също изпищя.
Карлос и Джей пристигнаха последни.
- Чудовище! - крещеше Иви. - Отвратително чудовище!
Тя не спираше да крещи и да сочи отражението си. В огледалото се виждаше старица с гърбав нос, облечена с развята черна пелерина.
Старицата бе тя.
- Какво ми стана? - попита Иви с тънък, пресеклив глас. По-лошото беше, че когато се огледа, видя, че кожата й, досега гладка, се е набръчкала и е провиснала, изпъстрена с кафяви старчески петна. Погледна косата си - бяла и проскубана. Тя се бе превърнала в стара просякиня, не беше само отражение.
И не беше само тя.
Мал се мръщеше на собственото си отражение. Имаше брадавици по носа, а главата й беше почти изцяло плешива освен няколко бели кичурчета коса.
- Очарователно. Трябва да е някакво заклинание.
Джей поклати глава.
- Ама... хайде да повторим този път всички заедно: „На Острова няма магия".
- Да, но за секунда, за една секунда, машината ми прогори дупка в купола и мисля, че всичко тук е резултат от това.
- Какво всъщност е това? - попита Иви, която изглеждаше много притеснена.
- Съживяването на Диабло, събуждането на Окото на дракона и на гаргойлите, Пещерата на чудесата и вероятно всичко останало в крепостта, което някога е било магическо - обясни Карлос. - Тоест, може би. Може и да бъркам.
- Не знам, но мисля, че аз не изглеждам особено зле - рече Джей, който се бе ухилил на отражението си. Беше закръглен и блед, с прошарена брада и изглеждаше точно като баща си. И той носеше черна пелерина.
- Изглеждам, сякаш съм имал достъп до колкото сладкиши си поискам, което е все нещо.
- Говори за себе си - каза Карлос, който с ужас видя, че на старини ще заприлича на майка си - с все възлестата й шия, изхвръкналите скули и изпъкналите очи. - Предпочитам да се изправя пред гоблините, отколкото пред това.
- С теб съм - Иви не можеше да понесе да се гледа в този вид и секунда повече.
Започна да изпада в паника. Гърлото й се стегна. Тя не можеше да изглежда така! Тя беше красива! Беше...
- Най-красивата - съгласи се огледалото.
- Не и гласа! - извика Иви, преди дори да осъзнае напълно какво е чула. Защото този глас не беше на майка й, преструваща се на Вълшебното огледало, както ставаше най-често.
Беше истинско Вълшебно огледало. На истинска стена.