Ами аз?
Мен какво ме очаква?
Дали зад най-близката врата я очакваше опасност като специално предизвикателство, само за нея?
Дали пък няма да е по-типично за майка ми да ме пренебрегне изцяло? Да не ми прави нищо, защото си мисли, че не съм достойна даже за изпитание?
Тя затвори очи. Почти чуваше гласа на майка си.
„За какво да те изпитвам, Мал? Ти не си като мен. Ти си слаба като баща си. Даже не заслужаваш името си."
Мал отвори очи.
Каквото и да станеше, фактът си оставаше факт: намираха се в дома на Злодеида. В леговището й.
Мал бе на майчината си територия, без значение дали беше добре дошла. И знаеше че каквото и да се случи сега, засяга и двете, изпитание или не. Приключение или не.
Със или без Окото на дракона.
Мал не можеше да се отърси от чувството, че нещо или някой я гледа. Усещаше го още откакто излезе от къщи тази сутрин, но чувството се беше засилило в крепостта. Ала всеки път, щом погледнеше през рамо, там нямаше нищо. Може би просто я обхващаше параноя.
Когато излязоха от коридора с огледалото, четиримата тръгнаха по коридор, оцветен в лилаво и златно, с огромни гоблени по стените, на които бяха изобразени всички околни кралства. Трудно беше да се отличи един гоблен от друг, защото всичките бяха покрити с дебел слой прах. Прахта беше толкова много, че вървейки, четиримата оставяха следи по каменния под, сякаш вървяха през сняг.
Но не спряха.
Коридорите се виеха и кривяха, подът понякога им се струваше неравен, а стените се накланяха ту напред, ту назад, от което те се чувстваха като в сън или в панаирджийски лабиринт, или пък на някакво място, което не съществуваше.
Оживяла приказка.
Замък... само че замък, излязъл от кошмар.
Всяка стена и всеки камък бяха или сиви, или черни, а през процепите между тях тук и там се просмукваше бледа зелена светлина.
„Майчиният дом", мислеше си Мал всеки път, щом видеше светлината.
Цялостният ефект на замъка бе изтощителен и за четиримата, дори за Мал.
По-скоро беше изтощителен най-вече за Мал.
Напуканите цветни стъкла на прозорците бяха единственият друг източник на цвят. Сред старите стъкла нямаше нито едно здраво, а някои бяха разбити на парчета, които се бяха посипали по пода. Мал и останалите трябваше да внимават къде стъпват, за да не се подхлъзнат на някое стъкло. След дългия коридор с прозорците се появи още по-висок и по-широк проход и не след дълго Мал разбра, че наближават важно място, тронна зала, може би самото сърце на замъка.
Мал вървеше към съдбата си, както бе казала Иви. Към предопределението си, ако можеше да се нарече така.
Усещаше онова вече познато привличане към нещо неизвестно, което може би беше само нейно.
Беше точно пред нея, бръмчеше и вибрираше, както бе правило от момента, в който тя пристъпи в Трънената гора. Дърпаше я напред, подканваше я, мамеше я.
„Ела", казваше то.
Побързай.
Насам.
Наистина ли съдбата й я зовеше?
Или в тронната зала я очакваше поредният провал? Поредното потвърждение, че никога няма да бъде достойна дъщеря на майка си, без значение колко много се старае?
Тя спря пред двойка врати, високи колкото два човешки боя.
- Това е. Тук е.
Погледна Карлос и той кимна утвърдително, като вдигна кутията. Тя видя, че в някакъв момент я е изключил.
- Не ни трябваше вече - обясни той, без да сваля поглед от Мал.
Джей й кимна. Дори Иви посегна и стисна ръката й за секунда.
Мал пое дълбоко дъх. Усети ледена тръпка да пълзи по гърба й, а кожата й настръхна.
- Това е била тронната зала на Злодеида, сигурна съм. Усещам го - тя погледна останалите. - Шантаво ли звучи?
Те поклатиха глави. Не, не звучеше шантаво.
Тя бутна вратите и пристъпи напред.
Усети мрака и силата. Сянката и светлината. Тавани, високи като небето и черни като дим. Прозорци, покриващи цели стени, през които Злодеида да дърпа конците на цял един свят.
- О! - възкликна неволно Иви.
Карлос изглеждаше така, като че ли всеки момент ще побегне, но не го направи.
Очите на Джей пробягаха из стаята, сякаш я преценяваше.
Само дето Мал имаше чувството, че е сама с призраците в залата.
По-точно един конкретен призрак.
От тук майка й бе управлявала, тук бе бушувала яростта й, от тук бе излетяла като зелена топка светлина през тавана, за да прокълне цяло кралство. Това беше седалището на Мрака.
Те пристъпиха навътре начело с Мал. Карлос, Джей и Иви я бяха обградили като във военна формация.
Черните камъни под краката им бяха лъскави и гладки, а въздухът бе наситен с усещане за зло. Мал го чувстваше. Всички го чувстваха.