Защо просто не бе оставила Иви да поеме проклятието на скиптъра на Злодеида? Не се ли предполагаше принцесите да спят години наред, така или иначе? Не беше ли това част от длъжностната характеристика?
„Ами ако майка ми е права?"
Ами ако Мал наистина беше слаба като баща си.... И още по-лошо, ако имаше склонност да върши добрини, скрита дълбоко в черното й сърце?
Мал потръпна и продължи да върви след останалите.
Не. Това, че не я бе сполетяло проклятието на скиптъра, ако не друго доказваше, че тя определено не е дъщеря на баща си. Един ден и тя щеше да носи името Злодеида.
Така трябваше да стане.
Ала без значение дали беше, или не беше достойна дъщеря на Злодеида, тя се бе провалила.
Връщаше се вкъщи с празни ръце.
Никак, ама никак не й се искаше да присъства, когато майка й научеше това.
27.
Наследниците
Не така си представяше Мал победното си завръщане, когато тръгна да търси Забранената крепост. Всички в групичката бяха обзети от чувство за поражение, докато се връщаха по стъпките си, за да успеят да излязат от замъка. Бяха изгубили всичко, както обикновено. „По всички нормални критерии за успех, дори по не съвсем нормалните критерии на майка", помисли си Мал, „четиримата бяха абсолютни неудачници, до един".
Особено тя.
В момента, в който излязоха от тронната зала обаче, Мал не успя да сдържи една тръпка на облекчение, че мракът остава зад нея.
Странното беше, че сега крепостта някак се усещаше различна, сякаш беше мъртва. Мал не чувстваше енергията, която я бе изпълвала дотогава.
- Мислиш ли, че дупката в купола се е затворила? - попита тя Карлос. - Нещо не е същото тук.
- Възможно е - каза той. - Или пък магията, която е пропуснала, се е изтощила. Мал вдигна поглед към небето. Имаше чувството, че на Острова няма да се появи повече магия.
Никой не продума, докато вървяха по коридора, в който висеше Вълшебното огледало - сега проста отражателна повърхност, особено Иви, която дори не го погледна.
Отново никой не продума, когато изтичаха по разпадащия се мраморен под, прескачайки плъховете и избягвайки налитащите прилепи, без дори да доближат коридорите на гоблините, някой лабиринт, прашна стая с гоблени или портретна галерия. Накрая стигнаха огромната празна пещера, която за кратко се бе превърнала в пълната с пясък Пещера на чудесата.
Най-вече не продума Джей, който затича още по-бързо и стъпките му отекнаха още по-силно, докато не стига прогнилата дървена врата, която ги беше довела тук.
Карлос пък май доста бързаше да мине през виещите се коридори, които водеха към изпълнените с мъгла и настлани с черен мрамор зали на главната крепост. Щом бутна вратите на парадния вход, пред четиримата отново се появи мостът на гаргойлите.
Пред него.
Когато останалите трима го настигнаха, спряха внезапно и погледнаха към бездната, в която се взираше той. Замайващата дълбочина на клисурата под моста беше, ами, замайваща. Само че Карлос сякаш не бързаше да стъпи на моста този път.
- Всичко е наред - насърчи го Иви. - Просто ще направим същото, което направихме на идване.
- Ами да. Просто ще минем по глупавия мост - съгласи се Джей. - Даже не е много дълъг.
Вярно беше. Оттук виждаха другия край на моста и виещата се пътека, която водеше към Трънената гора и брега, от който бяха дошли.
- Направо сме си почти вкъщи - съгласи се Мал и изгледа Карлос с крайчеца на окото си. Той въздъхна.
- Не знам. Не ви ли се струва малко по-нестабилен? След всички тези трусове, които усетихме в крепостта... Не ми изглежда като най-сигурния път - каза той и погледна Мал.
Никой не възрази.
Проблемът си оставаше мостът. Този път беше цял, нямаше липсващи парчета, но те знаеха, че не могат да се доверят на нищо в крепостта и около нея.
Никой не смееше да стъпи на моста след онова, което им се бе случило. Не и след гатанките. Макар да бяха преминали сравнително лесно първия път, след като отговориха на гатанките, никой не беше помислил за връщането.
- Не знам дали ще мога да го направя отново - каза Карлос, който разглеждаше отново вкаменените муцуни на гаргойлите. Лицето му се сгърчи при мисълта, че може пак да се съживят.
През това време Мал непрекъснато си представяше момента, в който открива скиптъра на майка си и се връща вкъщи като героиня. Не беше мислила за подробностите, като например какво ще стане след това, но тъй като този вариант вече бе отпаднал, тя не знаеше какво да прави.
Погледна Карлос, който стоеше и трепереше, както тя подозираше, от спомена за рушащи се мостове, кожени палта и майка, чиято единствена любов не е синът й, и измисли как ще преминат.