В Адското имение Карлос си получаваше заслуженото, след като Круела бе открила разхвърляните палта в дрешника си.
- Кой е влизал тук? Сякаш див звяр е бил затворен с кожите ми! Що за малоумник би направил нещо подобно?
- Сигурно някой див малоумник- предположи Карлос и присви очи от болка. Знаеше, че няма смисъл даже да опитва. Не и когато дрешникът изглеждаше така.
Следващият му отговор беше писък, смразяващ кръвта. Можеше да се мери с крясъците, които бяха запазена марка на Круела.
- Съжалявам, мамо - изхлипа той. - Няма да се повтори! Знам колко много обичаш кожите си.
Думите бяха почти прошепнати. Пред очите му бяха гаргойлите на моста, които
го гледаха подигравателно, докато отговаряше на последната гатанка.
После в главата му изникна образът на Мал, Иви и Джей, които се смеят на майка му, а той трябва много да се старае, за да не прихне.
Круела подсмъркна презрително.
- Крайно съм разочарована от теб.
В Замъка-от-Другата-Страна Злата кралица горко оплакваше състоянието на Ивината коса.
- Прилича на плъхско гнездо! Какво стана? Изглеждаш ужасно.
- Съжалявам, мамо, попаднахме на... ами, ъъъ, да кажем, че нямах под ръка огледало.
„Но намерих едно, помисли си тя. Само че не като онези, в които човек може да се огледа. Не и когато те смятат за най-красива на света."
- Само ми се закълни, че слуховете, които чувам, не са верни - каза майка й. -Всичките онези приказки за добро дело - тя потръпна. - Гоблините говорят ужасяващи неща за вас четиримата.
- Нали знаеш, че гоблините са ужасяващи същества, мамо - Иви избягваше погледа на майка си. Не знаеше какво да каже. Всъщност не знаеше дори какво да мисли. Особени бяха последните няколко дни.
Не точно лоши, а странни.
Злата кралица въздъхна.
- Пак си забравила да си освежиш ружа. Ех, мила моя, понякога много ме разочароваш.
Мал седна на балкона и се заслуша в смеховете и шумотевицата навън. После някой я извика.
- Мал! - беше Джей. - Слез долу!
Тя изтича надолу.
- Какво става?
- А, нищо, просто се опитваме да изчезнем от погледа на майки и бащи, за да не ги разочароваме отново - каза Карлос.
- И твоята ли? - попита Мал. После се обърна към Джей и Иви. - И вашите ли?
И тримата кимнаха.
- Хайде да идем на пазара - предложи Иви. - Трябва ми нов шал.
- Мога да ти намеря - каза Джей и заговорнически размърда вежди. - А, Иви... заповядай - добави той. - Мисля, че това май е твое.
- Медальонът ми! - възкликна Иви и с усмивка сложи на шията си верижката с отровната ябълка. - Благодаря, Джей.
- Намерих го.
- В джоба си - добави Мал, но и тя се усмихваше.
Четиримата наследници на най-големите злодеи в историята се затичаха към пазара с викове и смях, разбутваха тълпите по уличките на Острова на изгубените, предизвикваха хаос, отмъкваха каквото видеха, всички заедно, а жителите на Острова бягаха в обратна посока. Наистина бяха неспасяемо зли. Дори на Мал й стана малко по-добре.
Всъщност, докато се смееха и пееха, тя се почуди дали това е щастието.
Защото макар четиримата все още да не бяха станали приятели, един за друг бяха най-близкото до това.
Епилог
Изгрев над Аурадон
Докато бандата злодейски деца сееше хаос по улиците на Острова на изгубените, принц Бен гледаше през прозореца на стаята си в Замъка на Звяра, дълбоко замислен.
Вярно, че джуджето Сърдитко му беше казало в частен разговор, че от него ще излезе добър крал, но сега Бен се чудеше дали джуджето е право.
По-точно, чудеше се дали изобщо си заслужава да става добър крал.
Имаше ли значение? Имаше ли значение какво мисли той? Какво иска?
„В капан съм", помисли си Бен, загледан в кралството, което се откриваше пред погледа му като на длан. „Това е то."
Той вдигна поглед към небето, сякаш там можеше да намери отговори на въпросите си. Синевата беше ясна и безоблачна, както винаги; погледът му стигаше до хоризонта, където Аурадон се размиваше в мъглява ивица между земята и морето. Нататък нямаше нищо.
Не.
Не е нищо.
Бен си помисли за съня си на Острова.
Островът на изгубените. Така го наричаха всички, включително баща му.
Той отново се замисли какво ли е да живееш като тях, хванати в капан под вълшебния купол, досущ като него в замъка.
Те бяха затворници, нали? Баща му се опитваше да се преструва, че не са, но дори Бен знаеше истината. Бяха пратени в изгнание на Острова по заповед на баща му.
Както Бен можеше да живее в замъка, защото беше син на краля. „И защото баща ми ме обича, помисли си той. И защото съм роден за това."