Тъй като беше прилежна ученичка, Стиви разочарова учителите си, защото не пожела да следва. Беше само на петнайсет, когато баща й ги напусна, и следващите няколко години от живота й се оказаха крайно напрегнати. Наложи се да припечелва — баща й ги беше оставил без пукната пара, а майка й се бореше да отгледа и изхрани цяла армия от деца. Не можеха да си позволят изплащането на цял куп университетски такси.
От десетина години работеше като личен асистент. Поверявани й бяха задачи с различно ниво на отговорност и към всичките подхождаше експедитивно и организирано. Или поне така беше допреди година.
На вратата се почука. Биби подаде ухилената си глава и попита:
— Може ли да вляза?
— Разбира се — усмихна се Стиви. Усмивката озаряваше цялото й лице и безспорно беше едно от най-хубавите й качества. Понякога изглеждаше доста сериозна и макар това да се дължеше само на съсредоточеността й, контрастът беше зашеметяващ.
Биби, пременена в избелял джинсов гащеризон и кърпа за глава в стил осемдесетте, влетя с две чаши кафе. Остави ги на нощното шкафче, пльосна се върху леглото и обяви тържествено:
— Трябва ми гадже!
Стиви затвори лаптопа.
— Не ти трябва гадже, а искаш гадже. Има разлика.
— Да не би да си станала феминистка?
— А ти не си ли?
Биби сви рамене и впери поглед в тавана. Покри с длан едното си око, после другото и повтори упражнението няколко пъти.
— Виждам по-ясно с лявото.
— Може би ти трябват очила.
— Май да. Искаш ли да излезем?
Стиви се надигна.
— Не мога да си го позволя, Биб. Трябва да си намеря работа.
— Трябва?
— Да. Иначе как ще ти платя в края на месеца?
— Я стига! — Апартаментът принадлежеше на далечна леля на Биби, та затова по думите й наемът беше „суперготски“, но Стиви не желаеше да се възползва от този факт, пък и хич не й беше приятно да стои безработна. — Искаш ли довечера да отидем на купона у една приятелка? Не трябва да пропускаме! Хайде!
Стиви забоде унил поглед в лаптопа си.
— Ама още е едва три!
— Е, и? Първо ще обиколим магазините. А на купона ще има готини момчета! А знаеш ли какво значи това? Флиртове. А знаеш ли какво предполагат флиртовете?
— Да се събудиш в нечие чуждо легло на следващата сутрин без грам идея как се казва господинът?
Биби погледна невинно.
— Щях да кажа закачки, а не легло, но щом настояваш…
Стиви я замери с възглавницата.
— Хайде! — Биби се погледна в огледалото и нагласи кърпата над ушите си. — Актьорчета са, ще падне голяма забава!
Стиви обичаше Биби и не се съмняваше, че един ден ще се превърне в прочута и талантлива актриса — тя се кълнеше, че мечтата й е да се посвети на кинобизнеса, — но напоследък беше развила лека фобия към тези среди. Ето например скандалът с Аврора Наш. Беше й жал за момичето — само на петнайсет, а снимката от ареста беше плъзнала във всички вестници. Миналия месец беше катастрофирала с колата от богатия тате и се беше сдобила с досие. В организма й имало наркотици, достатъчни за упояването на цял кон. Всъщност едно от веществата наистина било транквилант за коне. Грозна картинка. И пагубна невъздържаност.
Последната работа на Стиви беше личен асистент на директор на фирма, занимаваща се със съдебните дела на знаменитости: разводи, съдебни решения, политически скандали — всичко. По задължение посещаваше служебните банкети, които ненавиждаше. Парите правеха тези хора недосегаеми, или поне им внушаваха тази убеденост. Скоро след назначението шефът й се зае с делото на женен телевизионен водещ, заснет да съблича и облича четири двайсетгодишни руски проститутки като Вълшебника от Оз. Фирмата им трябваше да отблъсне медиите от горещата диря. Опита се да прогони спомена от главата си. Защото с този случай беше започнало всичко… Работните дни преминаваха в работни вечери… Той отиваше до прозореца и разхлабваше вратовръзката си на фона на позлатените от залеза лондонски кули… Покана за питие и после…
— Нали си падаш по мъже? — прекъсна Биби унеса й. — Когато бях на шестнайсет, целунах най-добрата си приятелка на ваканционния лагер.
— Е, и?
— Ами питам да не си обратна.
— Не.
— Само проверявам. Защото познавам много момичета, с които мога да те уредя.
— Кой е казал, че изобщо искам да ме уреждаш? — Стиви свали очилата си и отиде до гардероба, за да избърше стъклата с някоя памучна тениска. — Колкото и да не ти се вярва, не се оплаквам от живота си.