— Виждаш ли без очила?
— Горе-долу. Просто не различавам по-далечните предмети.
— Трябва да си сложиш лещи.
— Ще видим — каза Стиви и затвори лаптопа.
— Значи не се навиваш? — скръсти ръце Биби.
— Не.
— Добре тогава. — Хубавото на Биби беше, че бързо разпознаваше поражението и лесно го преживяваше. — Така или иначе трябва да се пазиш за партито на Линъс Позън.
— Кой?
Биби се беше запътила към вратата, но се обърна и се престори на изненадана.
— О! Да не би да съм пропуснала да ти спомена?
Стиви вдигна вежди.
— Аха.
— Не може да не си чувала за Линъс Позън.
— Режисьор? Продуцент?
— Първото. Агентката ми ще ходи и обеща да ни вкара. Това е партито на сезона! Линъс е много влиятелен. Ако се представя добре, наистина може да ми се отвори вратичка! Ще дойдеш, нали? За морална подкрепа?
Стиви се двоумеше.
— Направи го заради мен!
— Май ме изнудваш…
— Нали си в Ню Йорк, моето момиче, трябва да го удариш на живот! Не се дърпай, за твое добро е!
Биби й смигна и излезе.
7
Лори
Тони Гарсия сгъна последния брой на „Ла опинион“ и тихо го постави върху масата. Лори забеляза купчината от неотваряни пощенски пликове с надничащи през прозорчетата червени печати на известията с последно предупреждение. Под очите на баща й плуваха тъмни кръгове.
— Срамота! — Анхелика стърчеше зад рухналите рамене на съпруга си със скръстени ръце и здраво стегната в кок черна коса. Устните й бяха изписани с червило с кървав цвят.
— Нищо лошо не съм сторила — заяви Лори. Току-що се беше върнала от „Трес Ерманас“ и още не беше свалила чантата си от рамо, когато Анхелика се впусна в гневната си тирада. Анита и Роза, проклетите кучки, долните putas, я бяха накльопали.
Разправяха се в малката кухничка. Къщата беше тясна дори и по времето, когато живееха само тримата с майка й, но в семейството цареше любов и теснотията не ги притесняваше. А сега Лори имаше чувството, че стените се приближават и я притискат. В мивката чакаха цял куп мръсни чинии, в ъгъла имаше планина от дрехи за пране с небрежно захвърлените гащи на Анита на върха. Всичко тънеше в прахоляк и мръсотия. Трите доведени жени бяха над тези неща.
— Рико ме обича — заяви тя с вирната брадичка. — Грижи се за мен.
— Енрике Маркес не е от нашата черга — изсъска Анхелика, сякаш този аргумент приключваше спора. — Позориш семейството ни, Лориана.
— Какво семейство? Вие не сте ми семейство и никога няма да бъдете!
Очите на Анхелика захвърляха искри.
— Тони, кажи на дъщеря си да се държи подобаващо!
— Чу ли, Лори! Внимавай какво говориш!
Прищя й се да го удари. Скръбта променяше хората, но баща й беше станал неузнаваем.
— Цялата му фамилия е измет! — изфуча Анхелика.
— Ти не ги познаваш!
— А мъртвото бебе! Да не сме паднали от луната! — Майката на Рико беше родила мъртво момиченце предишната година и за никого не беше тайна, че причината бяха наркотиците. — Всичките са един дол дренки! Пълни боклуци! Мръсни имигранти!
— А ние какви сме в такъв случай?
— Тони! — Анхелика се олюля при мисълта, че някой би сложил нея и дъщерите й в същия кюп като Маркес.
Лори знаеше, че Анита и Роза са в коридора и подслушват разговора. Представи си тържествуващите им изражения и за пореден път се почувства крайно онеправдана. Никоя тяхна постъпка не се смяташе за нередна. Само тя правеше грешки. Чувстваше се пренебрегната в собствената си къща.
— Ако искаш да говорим за хора, които не се издържат самостоятелно, ето ги двете ти дъщерички! Само лентяйстват. По цял ден нада. Всичката работа е върху моите плещи — както в салона, така и вкъщи. — Гласът й пресекна. — Мама не би го понесла.
Тони като че ли се накани да вземе отношение, но мигновено се отказа. Анхелика не понасяше споменаването на предходницата си.
— Ах, ти, неблагодарна кучко! — избухна тя. — Да не мислиш, че ще цъфнеш и вържеш самичка? Давай — пробвай! Ала не забравяй, че живееш под нашия покрив…
— Не помня вие да сте купуват къщата — прекъсна я Лори. — Пък и знам, че би спала по-спокойно, ако изобщо ме нямаше, ако изобщо не се бях раждала. Защо тогава не ми позволиш да се виждам с опасното момче? Може пък да ти провърви и да пукна, а!