— Млъкни! — обади се Тони най-накрая. Настъпи тишина. Лори осъзна, че е прекалила, но целта й беше да го накара да реагира. И успя. — Щом така разсъждаваш, няма да те спираме. Даже ще те поощрим. — Той разтърка очи и когато погледите им се срещнаха, Лори забеляза, че са червени и празни като пресъхнал кладенец.
— Ако настояваш да се срещаш с онова момче, ще се наложи да те изпратим при Корасон.
— В Испания?! — слиса се Лори. Корасон беше престарялата майка на Тони, която живееше в отдалечен планински район.
Тони кимна.
— Двамата с Анхелика мислим, че така ще бъде най-добре.
— Стана на твоята — обърна се момичето към мащехата си. — Да ме разкараш и най-хубаво хич да не се върна.
— Поне ти предлагаме избор — каза Анхелика, разигравайки проява на справедливост. — Ако продължаваш да се срещаш с Енрике Маркес, ти не ни оставяш избор.
Лори отвори вратата към коридора. Анита и Роза се изнизаха като мишки. Стълбите изскърцаха под огромното туловище на Роза и двете момичета се скриха в банята.
Единствената надежда на Лори беше Рико. Само той я насърчаваше да търси изход от неволите. В никакъв случай не би допуснала да замине за Испания. Баба й беше сигурно на сто и с единия крак в гроба. Там щеше да се чувства като заточеник в гробище.
— Лориана, веднага се върни тук! — побесня Анхелика. — Не съм приключила с теб!
Плажът я зовеше. Умираше от желание да се обади на Рико, но нямаше сили да му разкаже за кавгата. Грубите думи на Анхелика ехтяха в главата й и се лутаха като птица в кафез.
Докато пресичаше булевард „Оушън“, един шофьор на камион наду клаксона и й подвикна нещо. В протърканите си дънкови панталонки, мрежест потник и фини, блещукащи в буйната черна коса кръгли обици, Лори беше същинска сирена. Не осъзнаваше красотата си и затова беше още по-красива.
Океанът беше спокоен. Още не се беше спуснал мрак. Събу обувките си и закрачи боса по златистия пясък. Спря до водата.
Значи такъв избор й предлагаха: да престане да се вижда с Рико или да замине за Испания. Ако я изпращаха на друго място, веднага щеше да се възползва от възможността — та нали мечтаеше за бягство! Спомняше си къщата в Испания съвсем откъслечно. От хаотичните, несвързани фрагменти на далечното детство се очертаваше тъжна картина на безутешност и самота. Какво я очакваше там? Чакане. Докато собственият й живот я подмине.
Mierida!2 Отчаянието й прерасна в истинско нещастие. Забраняваше си да плаче. Сълзите бяха за слабите духом, а и не помагаха. Трябваше й план.
Лори затвори очи. В месеците след смъртта на майка си си беше представяла далечен и необитаем остров, кътче, към което винаги се отправяше в мислите си, за да повярва, че широкият свят я очаква. Безкрайни бели плажове и блещукащи зеленикави води, жарко слънце и жега… Застанала на ръба на океана, тя докосваше безбрежността му и почти успяваше да повярва в съществуването на такова място. Лично неин остров, неин блян, далеч от хората.
Ала съдбата й се разминаваше с мечтите, описани и в романите, които четеше с часове, и в които откриваше чудесата на сияйни, отрупани със съкровища светове. Въпреки това се надяваше и вярваше на сърцето си.
Лори вдиша соления въздух. Някой ден щеше да се озове на мечтания остров и щеше да превърне мечтите в реалност.
Решението беше взето. Обсъдено с Рико.
Очакваше ги бягство.
8
Аврора
В тесни кожени панталони и разкопчана бяла риза, Том Наш се загледа в отражението си в стъклените врати на терасата. Звукозаписното студио му разказваше играта. Приглади още веднъж изрусената си на кичури коса. Аврора го наблюдаваше с интерес.
— Не ти ли е топличко в тези панталони? — попита тя, запали тънък джойнт и се отпусна в шезлонга край басейна. Палещото слънце проникваше дори през марковите й слънчеви очила и изпълваше полезрението й с малки точици. — Имам чувството, че ще се стопят на бедрата ти.
Баща й полагаше прекалено големи грижи за външния си вид. Кожата му беше почти оранжева вследствие на процедурите в солариума и сауната в сутерена, които друг така и не използваше. Майка й имаше красива млечнобяла кожа и хроничен страх от меланома. Показваше се на открито единствено под прикритието на широкополи шапки и рокли с дълги ръкави. Аврора нямаше физическа прилика с никой от двамата.
Беше свикнала да не получава отговор на въпросите си, когато баща й се контеше. Последният хит на родителите й, „Неизменна любов“, лежерна, приспивна кънтри балада, струеше от къщата. Аврора пъхна слушалките на айпода в ушите си и усили до дупка любимия си стар албум на „Пърл Джем“. Изтегна се на шезлонга и потъна в музиката. Открай време залиташе по рокаджии. Преди няколко седмици беше отишла на концерт на една нашумяла група от Уисконсин и беше завършила вечерта със секс с китариста в басейна на мама и тате. Обърна поглед към синята вода и си спомни сцената с прилив на копнеж: ръцете й, стиснали мраморния ръб на басейна, тласъците, вливайки граничеща с болка наслада, изплисканата извън ръба вода… В сравнение с Фара тя общуваше с далеч по-готини и по-зрели мъже. Всъщност не се беше виждала с най-добрата си приятелка от нощта на катастрофата.