— Мамо? — Гласът на момчето беше плах, думата прозвуча някак чуждо от устата му.
Маргарет Дженсън излезе при Ралф на покривната им тераса в Ковънт Гардън. Слънцето напичаше ослепително. Високата точка предлагаше изглед към цял Лондон — от покривите на обкръжаващите ги сгради до стъклената кула на Сентър Пойнт, серпентината на Темза и златния шпил на Биг Бен.
— Какво има, миличък? — Тя приклекна до нивото на Ралф и докосна обичливо бузата му.
През тежък период бяха минали. Разкриването на истината пред сина й се бе оказала най-трудната задача в живота й.
„Трябва да ме чуеш много внимателно.“
Колко уплашено и смутено личице бе вдигнал Ралф към нея. Колко силно го беше прегърнала, изнамирайки единствените думи, които звучаха смислено в онзи момент. Че го обичаше безкрайно, че винаги щеше да е до него, че ще го закриля, докато е жива.
Думите, които толкова пъти си беше представяла, че му казва, но чак сега имаше правото да произнесе.
Господин Ван беше принуден публично да признае истинската роля на икономката си: майка на детето му. Естествено това му откровение беше засенчено от придружаващите го разкрития в пресата, но резултатът си струваше. Маргарет никога нямаше да забрави паническия страх, обзел я онази съдбовна нощ. Още се будеше по тъмно, убедена, че отново е на проклетия остров и че нищо не се е променило. Но после се опомняше. Вече живееше различен живот.
Беше избягала от Какатра сякаш от смъртоносна заплаха — каквато наистина я дебнеше. Още с пристигането на континента беше се свързала с адвокатите си, без да губи всякакво време, понеже господин Ван си имаше своите методи: рано или късно щеше да ги открие. И все пак, повдигайки обвинението си срещу мъжа, който я беше принудил да живее в лъжа почти десетилетие, Маргарет се сдоби с така нужната й самоувереност. Реши да запази тайната на Какатра и заяви пред адвокатите си, че двамата с Рубен били прекарали една-единствена нощ заедно, резултатът, от която неблагоразумна в очите на работодателя й постъпка бил Ралф. Рубен се срамувал да признае, че майката на момчето е някаква си проста икономка, затова я принудил да се обрече на анонимност, заплашвайки да отнеме завинаги детето й.
Естествено, когато адвокатите й го запознали с условията по споразумението, господин Ван се превърнал в олицетворение на услужливостта. Той единствен съзнаваше с какво унищожително оръжие разполага Маргарет. Знаеше, че възрази ли, икономката щеше да го използва срещу него, без да й мигне окото. Затова подписваше чековете редовно и навременно. Идеалното споразумение.
— Може ли да отидем в парка? — попита я Ралф, подскачайки нетърпеливо на терасата.
Едва ли някога щеше да научи какво огромно наследство беше изгубил. И по-добре. Ако една поука си беше извадила Маргарет от престоя си на Какатра, то тя гласеше, че богатствата, славата, властта и имотите не са паспорт към щастието.
— Разбира се, че може, сладурчето ми.
Каква вина имаше Маргарет, че Енрике Маркес се беше разсеял? Номерът беше винаги да си нащрек, да не изпускаш от поглед крайната си цел. Дори в продължение на осем години.
Върнаха се в апартамента. Една разходка в парка щеше да им се отрази добре. Вече имаха свободата да правят каквото си решат.
Рубен ван дер Мейде излезе от вашингтонската космическа обсерватория. Асистентът му го догони с грамаден хотдог и Рубен го натика в устата си, като се изцапа целият с мазнина и жълта горчица.
Обърна се към внушителния купол на сградата и засенчи очи с ръка. „Ви Ди Ем Комюникейшънс“ постигаше нови висоти в междузвездните пътешествия. Без дори да се замисля, Рубен беше инвестирал няколко милиарда долара в проект, доближаващ човечеството до ръба на неизвестното. Този свят вече го беше покорил. Ред беше на следващия. Знаеше кога да се откаже. Колкото и да го болеше сърцето, Какатра беше в миналото. Връщане назад нямаше.
Перлата в короната му беше загубила безвъзвратно блясъка си; докато продължаваха да го свързват с онова място, името му щеше да е нарицателно за смърт и насилие. Събитията от онази кошмарна лятна нощ щяха да го преследват до последния му дъх. Дори сега, месеци по-късно, настръхваше, като си помислеше на колко тънък косъм е висял.
Смачка мазната хартия и я бутна в ръцете на асистента си. Човекът разговаряше по телефона и се наложи да притисне апарата между ухото и рамото си, за да поеме боклука. Рубен се запъти към обсерваторията.
Безспорно беше прекрачил дебела морална граница, вербувайки проклетите родилки. Съзнаваше го отлично, но това не го беше спряло — та нали именно непридържането към установения ред го беше издигнало до върха, и определено нямаше намерение да се извинява. Рубен знаеше, че е водач по рождение: в кръвта му беше.