Единственото, което го тормозеше, беше фактът, че Аврора Наш — отбягваше дори да си спомня името й — за малко да го свали от престола, да разобличи тайната схема на Какатра и да му пусне куршум в главата за капак. Рубен още не можеше да прецени кое щеше да е най-лошото в случая.
Открай време се имаше за недосегаем. Чак сега съзнаваше, че далеч не е такъв. Аврора усилено издирваше отговори и за да ги получи, беше опряла дулото на револвер в челото на най-влиятелния мъж в света. Ето на това му се викаше амазонка. Едва ли не го изпълваше гордост. И какво чудно — нали му беше дъщеря.
Рубен излезе късметлия. Така му било писано. Разкритието на Аврора до ден-днешен оставаше зад сянката на кръвожадния психопат, който по някакво щастливо стечение на обстоятелствата беше превзел сцената, привличайки цялото внимание върху себе си. Аврора имаше благоразумието да запази тайната, понеже проумяваше, че излизането й на бял свят щеше да навреди и на нея самата не по-малко, отколкото на Рубен. И тя като него нямаше никакво желание да се разчува за роднинската им връзка.
Хората от охраната ги бяха намерили в потресаващо състояние — Аврора с разкъсани дрехи, стаята в пълен безпорядък. Естествено, пресата си беше направила своите заключения, но Рубен така или иначе нямаше навика да се рови из жълтите вестници.
Е, съвестта го чоплеше малко заради кончината на Ребека Щутгарт. Но пък никой не го беше заподозрял, понеже Енрике Маркес, макар че копелето едва не го беше вкарало в кома онази нощ, се беше оказал идеалната изкупителна жертва. Като всички останали и Рубен оплака трагичната загуба на една прекрасна жена и съпруга и избра да си втълпи, че Маркес навярно щеше да я убие вместо него, ако я беше спипал пръв.
Съжаляваше само за момчето. За Ралф…
С него беше платил за действията си. Единствено Ралф беше признал публично за свое дете: за свой потомък и наследник. В негово име беше преглъщал тягостното присъствие на икономката си толкова години наред.
А сега му беше наложена забрана да търси контакт с детето си. Мисълта разби на парченца една дълбока част от него, вероятно сърцето му. Маргарет Дженсън разполагаше с амунициите, необходими да потопи всичките му гемии, а проблемът с нищожни личности като нея беше, че предизвикаш ли я на война, нямаше какво да губи. Хлапето обаче имаше. Отрочета на Рубен ван дер Мейде бяха разпръснати из цял Холивуд, из целия свят дори, но никое друго не предполагаше кой е истинският му баща.
Допря едното си око до окуляра на телескопа и нагласи лупата.
Иронията не му убягваше.
Най-дългите две минути в живота на Стиви Спелър. Опита да се поразсее. Оправи леглото, изми си зъбите, провери дали някой не й е звънял по мобилния, отвори прозореца…
На улицата една майка гълчеше детето си. Нормални хора. Обичайно ежедневие.
Със Зандър бяха прекарали шест месеца в Ню Йорк. И за двама им партито на Рубен ван дер Мейде бележеше повратен момент. Бяха си купили апартамент в шестетажна жилищна сграда в Гринич Вилидж и водеха кротък живот. Холивуд не им понасяше вече.
Зандър се измъкна по-лесно от публичния живот. В момента работеше върху дебютния си роман. Твърдеше, че се базирал на художествена измислица, но Стиви подозираше, че поне отчасти е автобиографичен. Беше от ясно по-ясно кои са двамата главни персонажи, съученици и близки приятели, но Зандър все още държеше историята им в тайна. Щеше да я запознае с призраците от миналото си, когато се почувстваше готов. За нея важеше същото.
Стиви срещна по-големи трудности. Марти Кинг недоумяваше защо й е да напуска киноиндустрията: присъствието й на Какатра в онази пагубна нощ я правеше по-привлекателна за инвестиции от всякога. Колкото и да се мъчеше да я забрави, я изживяваше отново и отново в същината си. Едва не беше разтърсила Холивуд със скандала на всички скандали, на езика й беше. Още се чудеше дали дължи благодарност на Жан Моро, задето се беше намесил и не й беше позволил да изтърси истината. Според нея французинът действаше от себични подбуди, не от лоялност към Зандър. Съпругът й обаче разсъждаваше другояче.
Имаше дни, в които изпитваше носталгия по снимачната площадка, но не и достатъчна, за да размисли. Вместо това реши да се запише в университета и да завърши психология, дисциплина, която открай време я интригуваше. С времето щеше да възприеме преживяванията си в Лос Анджелис като един вид обходен маршрут, пътят, който я беше научил на повече за човешката природа, отколкото която и да е книга по психология.