Подготовката вървеше усилено: огледал беше яхтата лично, обсъдил беше това-онова с организаторите, уредил беше и въпроса с благотворителната томбола… Какво оставаше? След двайсет и четири часа всички знатни особи щяха да отпразнуват с него шейсетия му рожден ден и да почетат с вдигнати чаши безспорно (така де, къде беше смисълът да се спори с неоспорим факт) най-богатия и влиятелен човек на планетата.
Всеки от гостите беше получил покана няколко месеца предварително, не че съществуваше опасност да забравят за най-очакваното социално събитие на годината. През цялото това време личният му състав се занимаваше с телефонни обаждания от непоканени звезди — певци, модели, актриси, политици, търговци на изкуство, писатели, изобщо личности, които се имаха за близки с Рубен, но очевидно не отговаряха на изискванията. Нямаше как — все някой трябваше да си остане вкъщи. Животът на върха го беше научил да прави жертви.
Беше купил Какатра с идеята да я превърне в следващото си бизнес начинание: откъснато от света райско местенце, където богатите и известните можеха да разпуснат и да се насладят на спокойствие, да намерят убежище от ярката светлина на прожекторите. Но и той самият започна все по-рядко да напуска собствения си оазис. Тучната растителност на острова, лазурната вода и златисти пясъци му даряваха отмората, от която така се нуждаеше. Какатра беше живописен подслон и скривалище. В света не бяха останали много подобни оазиси.
Близко до плажа, нагоре по няколко реда вити каменни стълби, се намираше имението на Ван дер Мейде. Колосалната бяла сграда беше обкръжена с бълбукащи фонтани и смарагдови палми и беше издигната по съвършен образец. Понастоящем се славеше със званието „Най-бленуваното жилище на света“, отредено й преди няколко години от голямо американско списание. Рубен имаше планове да внесе още подобрения, започвайки с разширяването на и бездруго грамадния плувен басейн и преобразуването му в многоетажен паметник на архитектурата с директна връзка с океана. Завидният му предприемачески дух беше спечелил благосъстоянието му: хрумнеше ли му някоя налудничава идея, Рубен моментално се заемаше да я осъществи.
Днес обаче нямаше време за налудничави хрумвания. Чакаше го грандиозно парти.
Маргарет Дженсън го чакаше на главния вход. Англичанката икономка беше дребничка като врабче и към четирийсетте, с права като праз кафеникава коса, безжизнено увиснала до раменете й, и трескаво стрелкащи се очи. Движенията й бяха чевръсти, решителни и дори леко припрени.
— Всичко наред ли е, господин Ван? — попита жената, когато Рубен профуча край нея, шляпайки с джапанки по полираната подова настилка. Така предпочиташе да го наричат. — Яхтата изглежда впечатляващо.
— Напълно. — Резкият му йоханесбургски акцент окастри думата. Метна шапката си върху близкия бюфет от тъмно дърво — безумно скъпа африканска мебел, с която се беше сдобил на търг миналата пролет. На шапката му пишеше: ДЕЙСТВАЙ, ПРЕДИ ДА СИ РАЗМИСЛИЛ.
Влезе в кабинета, затвори вратата и отиде до бюрото. Естествено, че яхтата изглеждаше впечатляващо: иначе какъв беше смисълът? Рубен ван дер Мейде вечно се стремеше към възхищението на околните. Все пак беше бог и очакваше от народа си да се отнася с него подобаващо.
Включи макинтоша, чудейки се дали най-накрая е получил отговор за азиатския вариант. Във входящата кутия имаше едно непрочетено съобщение от подател, чийто имейл адрес не му звучеше познато, и Рубен щракна лениво с мишката, отпускайки се назад в кожения стол. Зад гърба му се ширеше неописуема панорамна гледка към океана.
„Един от тях съм. Утре истината ще излезе наяве.“
Рубен закова недоумяващ поглед в съобщението. Приведе се напред. Стана и отвори вратата.
— Маргарет!
Госпожица Дженсън мигновено изникна в коридора.
— Слушам, господин Ван.
— Къде е Жан-Батист?
Маргарет бързо се овладя. Нямаше жена, която да не копнее по Жан. Не и без гузна съвест, понеже делата му бяха повече от потресаващи. Знаеше, че и французинът е не по-малко студен и безкомпромисен от началника й, но поне тайнствеността му отиваше. Открай време го имаше за неизвестна величина.