Шерилин пое дълбоко въздух — вдишваш през носа, издишваш през устата, както я беше учила Линди. Слизайки към долния етаж, опита да се усмихне. Изтръпна, докато минаваше покрай открехнатата врата на игралната зала. След случилото се беше наредила всеки един предмет в залата да бъде изтъркан и дезинфекциран. Гледката я беше потресла и отвратила.
Съпругът й не срещаше подобни затруднения. Хората казват, че бащите били по-близки с дъщерите си. Може би оттам идваше всичко. Може би им завиждаше за близостта, която се беше стремила да почувства, да изгради и в крайна сметка да изфабрикува. Без какъвто и да е успех. Оказа се безсилна пред „подвизите“ на дъщеря си, които нямаха край.
Що за страшилище бяха отгледали с Том?
Но Шерилин не се самозалъгваше: двамата заслужаваха съдбата си.
Първата мисъл на Аврора беше, че майка й има нужда от стилист. Наскоро боядисаната й коса беше с фризура ала Барби, а тесните й, изтъркани дънки и високи обувки бяха адски демоде.
Шерилин седна на високия стол на барчето до вратите към вътрешния двор. Така можеше да наблюдава басейна и текущата подготовка за партито, както и фризьора Рамон — младеж с прическа щръкнал гребен, който разтоварваше коафьорското си куфарче. Отявлената му хомосексуалност обезсмисляше присъствието й.
— Казвай, слънце — зачурулика Рамон, прокарвайки пръсти през русата коса на Аврора. — Какво си й намислила на тази грива?
Шерилин запали цигара и погледна изпитателно дъщеря си. Ръцете й трепереха при всяко дръпване.
— Какво ще кажеш за малко филиране? — предложи тя.
— Искам да я махнеш всичката — заяви Аврора.
— Бръсната глава?! — ахна Рамон.
— Не. Но съвсем късо. Първи номер, като момче.
— Скъпа, недей! — въздъхна майка й.
— Ако обичаш! — посочи цигарата й Рамон и кимна към куфарчето с пяна и спрейове за коса. — Нося запалими вещества.
— О! Фойерверки! Изумително! — подхвърли Шерилин.
— За теб — всичко.
— Няма да е зле и да я боядисаме — продължи Аврора. — Да я изсветлим до бяло.
— Екстра — зарадва се фризьорът.
— Сигурна ли си? — попита Шерилин и загаси цигарата. — Звучи ми малко крайно…
— Падам си по крайностите, мамо. А партито си е мое.
— Хубаво, щом така ти харесва… — вяло рече майка й и се понесе към басейна.
— Да не е друсана? — попита Рамон.
— Най-вероятно — кимна момичето и той се захвана с приготовлението на боята. — Не я виня. Напоследък й разказах играта.
Тя наистина изпитваше угризения заради случката с билярдната маса, но реално животът й никак не се беше променил. Понякога си мислеше, че на Шерилин би й помогнал един хубав електрошок, или поне здраво сръчкване с остен: изобщо нещо, което да я освести, та дано дойде на себе си и да се върне към реалния живот. Но щом сцената в билярдната не я беше изкарала от вечния ступор, то какво ли би могло…
Рамон започна да нанася студената боя в корените й, без да продума.
Аврора се загледа в голия до кръста работник, който окачваше лампички на дърветата край басейна. Майка й също го наблюдаваше. Не бяха ли забранени този тип страсти на омъжените жени? Представи си Шерилин и Том в леглото. Бяха на сто години и сигурно вече не палуваха. Но — каква отврат! — сигурно се бяха чукали… Поне веднъж.
От куфарчето на Рамон се подаваше жълт вестник. На предната страница беше изтипосана така наречената й най-добра приятелка, Фара Майкълс. Заглавието гласеше: СХВАТКА МЕЖДУ ПРИЯТЕЛКИ: „МЯСТОТО НА АВРОРА НАШ Е В ЗАТВОРА!“ Схватка беше силно казано, понеже скандалът беше едностранен: не тя се възползваше от всяка възможност да излага приятелката си пред медиите и така да си осигурява евтина публичност. Просто Фара беше огорчена заради раздялата с Исусчо, когото бяха спипали да й изневерява с джудже по време на турне във Вегас.
Хвърли вестника и Рамон й се скара:
— Стой мирно!
Шерилин стоеше до басейна и говореше по телефона. Мусеше се и кимаше. Когато се върна, Аврора я попита за телефонния разговор, но майка й се направи, че не я чува, и се обърна към Рамон:
— Още колко време ти е нужно?
— Не го пришпорвай, мамо!
— Нямаме много време. Говорих с баща ти. Има да ти казва една новина и ще ни води на обяд в „Ил Чело“.
— Нещо свързано с тържеството?
— Не съвсем.
— За какво става дума тогава?