Стиви записа телефона в мобилния си и без много да му мисли, излезе на улицата и натисна зеления бутон. Долепи телефона до ухото си и зачака.
Така се запозна с Биби Райнър.
4
Лори
Енрике Маркес ремонтираше лодки в пристанището на Сан Педро. Лори се загледа в него. Той човъркаше нещо по такелажа на една от по-големите яхти за развлечения, а катраненочерната му татуировка се разстилаше като нефтено петно от ключицата към ръката. Беше само по дънки с ниска талия, вързал гарвановата си коса на висока конска опашка, от която се бяха изплъзнали няколко кичурчета. На едното рамо беше метнал бял парцал, изцапан с машинно масло.
— Привет, моряко!
Енрике се обърна и по хлапашкото му лице плъзна широка усмивка.
— Почти бях забравил колко си прекрасна.
Лори махна кокетно с ръка. Тя също имаше чувството, че не се бяха виждали цяла вечност, а не само няколко дни. Трудно успяваше да се откъсне от задълженията си в салона за красота, а прибереше ли се вкъщи, ставаше още по-невъзможно. Баща й нямаше да понесе факта, че излиза с мексиканец. И то не какъв да е, а член на прословутото семейство Маркес.
— Ела. — Той протегна ръка.
Лори се качи на яхтата. Ярките лъчи на слънцето се отразяваха по гладките бели платна. Рико я придърпа през кръста със силните си ръце и я целуна. Когато целувката се разгорещи, тя се отдръпна и каза:
— Красива лодка. Чия е?
Момчето сви мускулестите си рамене и се усмихна. На лицето му грейнаха две чаровни трапчинки.
— Знам ли. Плащат ми да я държа в движение. Ала някой ден аз ще бъда баровецът, за когото ще се трудят. Ще имам най-хубавата яхта!
— И ще странстваме по широкия свят?
— Ще те водя, където пожелаеш. — Целуна я отново и пусна ръце по изкусителните й бедра под късата рокличка. Пъхна език в устата й и тя усети възбудата му.
— Не си отвличаш вниманието, надявам се — извика мъжки глас.
Лори се обърна и видя закръглен мъж, който ги гледаше и бършеше слънчевите очила в ризата си.
— Почти приключих, шефе — отвърна Рико, без да пуска Лори от обятията си.
Началникът му свъси вежди. Огледа тялото на Лори — от буйната й грива до златния загар на прасците и опърпаните кецове.
— Отлично знаеш, че не е позволено да каниш гаджета на лодките.
— Няма да се повтори. — Ръцете му продължаваха да я прегръщат.
Мъжът им хвърли един последен назидателен поглед и продължи пътя си по крайбрежната дъсчена пътека.
— Ще ме пуснеш ли вече? — престори се на възмутена Лори.
— Може ли да поизчакаме, докато възвърна пристойния си вид? — засмя се Рико и й намигна.
— Ех, че си!
— Не аз, а ти си виновна. Виждаш ли как ми въздействаш?
Лори извърна поглед. Не биваше да държи Рико настрана — харесваше го, беше свестен, с добро сърце и джентълменски обноски. Но някакво вътрешно чувство й повтаряше, че още не е готова. Не знаеше какво точно чака: брак ли, идеалната половинка ли, чисто нов живот ли… Хората обичаха да говорят за истинската любов, за единствения човек, в чието име си готов да понесеш всичко, защото той е най-свидното нещо в живота ти и двамата ще останете завинаги заедно, каквото и да ви поднесе съдбата… Но това бяха фантазии, такава любов съществуваше само в книгите. Тук, долу на земята, нещата не се случваха така.
Питаше се защо ли не изпитва подобни чувства към Рико. Най-добре би било да не се замисля и все пак той не излизаше от главата й.
Летяха по магистралата на мотора на Рико. Лори обожаваше вятърът да развява косите й, да брули голите й крака и да изпълва гърдите й с въздух. В такива моменти си позволяваше да забрави всичко. Превръщаше се в друга, в чисто нова жена.
Рико живееше в разнебитен апартамент заедно с майка си, но тя беше толкова надрусана, че дори не ги чу да влизат. Баща му го нямаше, а брат му Диего, главатарят на „Ел Пелигро“, най-страховитата улична банда в цяла Санта Ана, не се беше прибирал от седмица. Никой не смееше да задава въпроси.
— Трябва да се махнем — каза Лори, когато затвориха вратата на стаята му. — Просто да изчезнем.
Рико пусна музика и запали цигара.
— И къде по-точно ще отидем?
Лори седна по турски на затрупаното му с непрани дрехи легло. Рико изхлузи тениската си през глава и я метна върху омачканата купчина. Животът му беше къде-къде по-тежък от нейния. Семейството й тънеше в мизерия, новодошлите в дома им жени се държаха грубо с нея, но поне знаеше, че нямаше да намери баща си в наркотичен делириум, задавен от повръщане и с прехапан език. Рико беше заварил майка си в такова положение за пръв път, когато бил едва на десет.