Той също напусна стаята. Нито Магда, нито някоя от слугините се реши да се залови с някоя от тези грозни твари. Тогава се появи най-сетне на вратата Герд. Досега той се бе сдържал от скромност. Сестрите го видяха и заликуваха.
— Ето че идва спасителят! Герд, скъпи Герд, махни тези гадории!
Той видя отворената кошница и затвори в нея всички страховити създания, които с най-голяма бързина улови.
— Така, мои милостиви фройлайн, сега можете да наредите да я отнесат.
Дамите напуснаха своите крепости, на които досега бяха държани в такава страшна обсада.
— Благодарим ти, момче! — извика Цила. — Ти хич не бива да си тръгваш повече от нас.
— Не, оставаш тук при нас! — пригласи Ванка.
— Естествено! — потвърди Фрея. — Той остава, тъй като нали преди всичко трябва да потърси моята бедна Биби, която заради тоя граф падна от прозореца. А после трябва да открие кой ни погоди този номер, защото ние ще си отмъстим…
2. Една безукоризнена троица
Машината изсвири пронизително няколко пъти, колелата заскриптяха под давлението на натегнатите спирачки и пътническият влак навлезе в гората. Когато спря, няколко купета се отвориха.
— Хохберг! Пет минути престой! — прокънтя викът на шафнера.
— Вашият престой май ще трае по-дългичко — рече със суров тон един пътник, който бе седял с един друг в едно отделно купе трета класа. Той носеше формената дреха на амтсвахместър [2] и цялата му стойка даваше да се заключи за дългогодишния солдат.
— На кой му пука — отговори грубо другият. — Тук има някои, дето първо са се пъчили, пък задълго са хвърлили котва. Мисля даже че и вахмистри са оставали тук, отбележете си това!
Говорещият беше една недодялана, набита фигура, облечена в много износена одежда. Под нея носеше груба мрежеста риза. Лицето му беше умито, а косата вчесана, но тази чистота някак не пасваше на мъжа. Създаваше се впечатление, сякаш му е била натрапена. Но което най-много биеше на очи, бе, че той беше «заключен». Ръцете му бяха съединени в железен «брецел» [3], който за по-голяма сигурност бе скрепен към един здрав, опасен около кръста му ремък. Мъжът беше затворник.
— Достатъчно! Сега слизаме! — отвърна вахмистърът.
— Де, де, по-полечка! Ще сляза, когато на мен ми е угодно! — прозвуча в отговор.
— Нейсе. Но бързо!
Вахмистърът го избута от вагона. Затворникът се огледа, видя заобикалящата го навалица и помисли, ще може спасение в нея да намери. С един бърз скок се озова посред слезлите пътници и опита да си пробие път през тях.
— Дръжте го! — изкрещя вахмистърът.
Този вик беше всъщност излишен. Хората веднага бяха разпознали в мъжа бягащ затворник и го бяха обградили и заловили.
— Тук е. Вземете си го!
— Благодаря, майне херен! Един непонятно щур опит на мен да се изплъзне.
Един заемащ служба към гарата полицай приближи.
— Да ви помогна ли в експедирането му, хер амтсвахмистър? — попита той.
— Благодаря много! Той ми е достатъчно сигурен, но сега ще си го прикача още по-здраво.
Той измъкна от джоба едно въже, върза го около мишницата на затворника и го поведе с напета стойка. Пътят му водеше към най-високата част на града, където зад необичайно високи зидове стърчаха кулите и постройките на един замъкоподобен строеж. Това бе крепостта Хохберг, подслоняваща от дълго време сред зидовете си стотици от онези, които бяха престъпили законите и трябваше да изкупят с лишаване от свобода деянията си. Хохберг беше затворът на Норланд.
Улицата свърши пред мрачна, внушителна, обкована с желязо порта, към която бе скрепено грамадно чукало. Вахмистърът го улови и го накара да проехти. Как ли въздействаше този звук на чувствителния човек, принуден да скъса с досега оставената част от своя живот!
Един малък шибър се отвори. Появи се брадато лице.
— Кой там?
— Полицай с попълнение.
— Влизай.
Портата отскочи. Двамата новодошли влязоха в мрачен, иззидан като тунел ходник. Отворилият стражник заключи отново и издърпа после резетата на друга врата, която водеше в малък двор.
— Право напред!
Полицаят кимна. Той беше вече добре запознат с разположението на помещенията из сградата, поне докъдето му бе позволявано да стъпва. Той поведе затворника си през двора към една малка стаичка, чийто единствен прозорец бе снабден с дебели железни кръстосани пръти. Тук седеше надзорникът на порталната стража, който можеше да обгръща дворчето с поглед и внимателно да наблюдава оскъдното движение. Той имаше задача да отбелязва всяко влизане и излизане в регистрационната книга.