— Добро утро! — поздрави дошлият.
— Добро утро, хер амтсвахмистър. Отново един?
— Както виждате, да.
Вахмистърът вписа името си в книгата и после попита:
— Голямото началство тук ли е?
— Да. Ще позвъня.
Надзорникът дръпна шнура на звънеца. В далечината отекна звън, след което се появи втори надзирател.
— Попълнение! — доложи дежурният.
— Елате! — подкани другият вахмистъра. — Затворникът остава тук.
Той излезе от стаята и го преведе през дълъг ходник до една врата, зад която изчезна. След минута-две се появи отново.
— Влизайте!
Вахмистърът пристъпи, дръпна вратата след себе си и зае чинна военна стойка, без да поздрави. Знаеше, че може да говори едва след затварянето на директора. Този беше крепко сложен мъж. Носеше униформата на висш затворнически служител и дълга шпага. Гъстите мустаци стърчаха далеч извън страните му, изобщо цялата негова външност показваше, че с него шега не бива. Той погледна влезлия, оставяйки за известно време настрана перото, и запита с лаконичен тон:
— Кой?
— Амтсвахмистър Халер от Фалум, хер околийски съветник.
— Какво водите?
— Мъжко попълнение, един.
— Име?
— Хайнрих Хартман от Фалум.
— Занаят?
— Рибар или моряк.
Вахмистърът му предаде досието, което вече бе държал в готовност.
— Хубаво, имате ли лични забележки?
— Хартман беше обвинен, че непрестанно и зверски е малтретирал жена си и доведения си син. Беше поставен под строг надзор, направи опит за бягство, при което нарани един надзирател с опасност за живота. Той е пияница, зъл, безчувствен и нагъл бабаит, който дори по време на днешното пътуване оказваше съпротива. Покрай другото рече, че в тъмницата са били запирани даже и амтсвахмистри и на гарата пак опита да избяга, ала бе веднага заловен от тълпата.
— Ще съумея да го вразумя. Получава трета дисциплинарна класа и двайсет дни лишаване от храна за добре дошъл. Ето ви разписката за получаването му, хер вахмистър! Приятен ден!
Докато директорът се зае лично да прегледа предавателните документи на новия затворник, вахмистърът се върна в стаичката на порталната стража, за да си вземе свалената там фуражка. Затворникът седеше на един нар, вперил унил поглед пред себе си.
— Хартман — рече вахмистърът, приготвяйки се да си върви, — имате ли да предадете нещо на жената и децата ви? Това е последната ви възможност да го сторите.
— Пръждосвайте се! — гласеше отговорът.
Онзи си тръгна. От този момент затворникът не беше личност, а само една неодушевена вещ. Той вече не притежаваше самоопределеност и свободна воля. След известно време отново влезе един надзирател.
— Ела! — рече, след като бе стрелнал с къс поглед Хартман.
— Охо! Тук май минаваме на «ти», а?
Порталният надзорник, който досега бе седял мълчаливо, се обърна към колегата си:
— Един съвсем нагъл дръвник! Трябва строго да се държи!
— Веднага ще го почувства. Напред!
Той улови затворника и го изтика през вратата. Тръгнаха по същия коридор, който бе прекосил преди малко вахмистърът, после вдясно до една желязна врата. След като бяха отстранени два големи катанеца и избутани три яки резета, зад вратата се показа тесен къс ходник, който не притежаваше никакъв прозорец и поради това бе осветен от лампа. От двете страни имаше по осем, подобно заключени врати, всяка от които затваряше седем фута високо, четири широко и пет дълго помещение, в което не можеше да се види нищо друго освен една отоплителна тръба за зимата, стомна за вода, ниско трикрако столче за сядане и една желязна, вградена дълбоко в зида верига. Малките, само една и половина квадратни стъпки прозорчета бяха снабдени с надупчена желязна плоча отвътре и здрава двойна решетка отвън. Оттук и лъв не може да се измъкне.
Това бяха приемателно-експедиционните килии на затвора в Хохберг — най-лошите от всички. Необходимо беше на новодокарания престъпник веднага да се покаже неговото положение в най-грозния му облик, а изтърпелият своето наказание да бъде сплашен от извършване на нов рецидив. Всеки затворник прекарваше първия и последния ден от тъмничната си присъда в една от тези ужасни килии.
Надзирателят отвори една.
— Тук вътре!
— Какво тук? Няма ли някоя по-добра?
— Не.
— Ама във Фалум бяха все пак по-приветливи!
— В «Отел дьо Сакс» са още по-приятни, но струват от десет до двайсет малки на ден. Покажи си джобовете!