— Та как значи се казваш? — попита малката.
— Герд.
— Герд, ти ми харесваш. Имаш сила и ловкост почти колкото папа.
— Кой е всъщност твоят папа?
— Папа ли? Това е майор Хелбиг, който неотдавна покори цяла Зюдерланд. Така че сега ти можеш добре да си представиш колко много силен трябва да е.
— Да, а може ли да кара и лодка?
— Естествено. Аз не съм го видяла, наистина, ама той може всичко.
— И да плава под платна?
— Сигурно! Но най-добре го могат моите лели!
— Твоите лели? При вас и лелите ли се учат да плават под платна?
— Разбира се, защото папа много често казва, когато те излязат на разходка: «Слава и хвала Богу, ето ги че вдигнаха платна!» Та те значи трябва да разбират от ветроходство. Ти не си ли ги виждал вече?
— Не зная, защото не ги познавам.
— О-о, те са много лесни за разпознаване. Едната е дълга и носи една котка, другата е дребна и слаба и носи едно морско свинче, а третата е дебела и носи катеричка.
— Аха, това са значи твоите лели! Та те са известни в цялото селище. И те ли се казват Хелбиг, както твоят папа?
— Ами да, защото нали са му сестри. Освен това се казват още Фрея, Ванка и Цила. Ама Кунц вместо това казва Шрая, Цанка и Брюла [1].
— Кой е тоя Кунц?
— Той е нашият ординарец, когото аз много обичам и папа също. Но лелите все се джафкат с него и тогава той става бесен, нахвърля се върху тях и… си подвива пак опашката.
— А-а, тогава той сигурно не притежава истински кураж?
— Кураж? Съвсем определено колкото самият папа, ама пък нали не бива да се захваща със сестрите на своя господар. Само заради това си подвива опашката. Ти имаш ли си също папа, три лели и ординарец?
— Имам майка и един пастрок, после четири сестри, а слугата съм самият аз.
— Ти? Защо?
— Защото аз трябва да върша всичко. И въпреки това получавам много удари и по-малко храна от другите.
— Удари? Ти? — попита момичето полуучудено, полупрезрително.
— Да. Аз трябва да залагам мрежите и да возя дами и господа, а когато съм уловил твърде малко или съм спечелил недостатъчно малко, то получавам удари.
— Бедничкият! Колко всъщност?
— Те болят много, но аз не ги броя — отговори той гордо. — Когато се прибирам вкъщи, бащата е все пиян. Бих могъл да се отбранявам или пък да се махна, но после майка ще плаче, а не бива. В действителност аз си заслужавам ударите, понеже не давам на бащата всичко, а задържам нещичко за майка, иначе тя ще трябва да гладува…
— Боже мой, мила Ванка, чуваш ли? Това не е ли жесток баща?
Този възклик прозвуча иззад близките храсти, където трите сестри бяха подслушали последната част от детския разговор.
— Да, истински жесток баща, моя добра Фрея — потвърди запитаната.
— Не — намеси се Пурпурночервената, — не само жесток баща, ами даже жесток пастрок!… Но, моя сладка Магда, как се озова на това място тук?
— Герд ме докара, леличко.
— През целия залив?
— Да. Искаме да ловим риба с въдици.
— Ах, дете, ако ти се беше случило някакво нещастие! Можеш да се намокриш, можеш да настинеш, можеш да цамбурнеш, можеш да се удавиш!
— О, не, леличко, нищо няма да се случи, защото нали ме кара Герд.
— Герд значи се казва той?
Трите сестри погледнаха с видимо удоволствие неговата крепка фигура и загорялото му лице.
— Действително ли умееш сигурно да управляваш една лодка? — подпита Синята.
— Няма защо да се страхувате, милостива фройлайн. Искате ли и вие да пробвате? Имам достатъчно място.
— Да, много бих желала, защото обичам да се разхождам с гондола. Но сестрите се страхуват, а моето котенце не може да понася водата. Ами ако вземе да ми се разболее от морска болест!
— Едно котенце никога не го хваща морска болест, уважаема фройлайн — усмихна се момчето и по същото време взе думата Цила:
— Ние да се страхуваме? Знаеш ли, Фрея, че това е клеветничество? Та аз нали приех една покана на хер лейтенант фон Волф за пътуване с платноходка.
— Аз също! — заяви Ванка.
— И аз! — потвърди Фрея.
Качването на непохватните дами бе свързано действително с известни мъчнотии, ала с помощта на Герд премина добре. Изобщо момчето показваше увереност, която вля доверие у дамите.
— Накъде? — попита то, когато лодката се раздвижи. — Към града или малко навътре?
— Навътре, ама само малко — реши Фрея.