— Бил кормчия и се казвал Шуберт? — попита циганката замислено. — Може би Балдуин Шуберт?
— Да, Балдуин! — извика Герд бързо. — Ох, на теб ти е известно името му?
— Какво знаеш още за него?
— Нищо, освен че имал брат, който се казвал Томас и бил калфа в някаква ковачница. Така ми е разправяла майка.
— Аз мога да ви докажа, че знам повече от другите хора. Ще разкажа на майка ти за твоя баща, когото познавам. Той сега е главен кормчия на прочутия боен кораб «Тигър». Аз имам брат и той е почетен боцман на същия кораб.
— О, какво щастие, как ще се зарадва майка! Хайде, яздете по-бързо!
— Циганите наистина са по-умни от нас — рече Магда замислено. — Как се казваш всъщност? И ти трябва все пак да имаш някакво име.
— Казвам се Лилга.
— Лилга! — възкликна момичето учудено. — Папа много ни е разказвал за една циганска княгиня, която се казва така. Била приятелка на нашия херцог Макс. Тя трябва да притежава голяма власт. Да не би да си тази Лилга?
— Аз съм.
— Наистина ли? Ох, колко добре, дето те поканихме у нас и колко жалко, че папа не си е вкъщи! Но въпреки това ти ще бъдеш приета така, все едно той си е тук.
— Да, моята майка е икономка на Хелбигсдорф — рече преждевременно развилият се Герд — и ти ще бъдеш добре посрещната.
След късо време стигнаха в едно голямо село, в чийто край се показаха постройките на дворянско имение. Докато яздеха нататък между чисто изглеждащите къщи, жителите ги поглеждаха учудено.
При портата ги посрещна управителят, за да им вземе конете. Той хвърли удивен, изпълнен с досада поглед към странницата.
— Що за компания пък! Някаква си циганка! Само да знаеше господарят!
— Защо! — попита Магда.
— Защото това не е съпровод за вас, милостива фройлайн.
Малката десетгодишна майорска дъщеря го стрелна с гневни очи.
— Какъв съпровод ми подхожда, аз сама си знам, хер управител! Отведете конете в конюшнята! Ела, Лилга!
Тя улови циганката за ръка и я поведе към входа на жилищната постройка. Герд ги последва. Управителят зяпна сащисано след тях.
— Лилга? По дяволите, тук май здравата я сгафих! Това значи е прочутата ваджина [5] на всички цигани от Норланд и Зюдерланд! Кой можеше да си го помисли! Тя общува с графове и херцози, пък насам идва боса и в дрипи. Трябва час по-скоро да изправя грешката си.
През туй време от другата страна на селото се появи един мъж, който се отби в странноприемницата и си поръча чаша бира.
— Нали на това място му викат Хелпигсдорф? — попита.
— Да — отговори съдържателят.
— И притежателят на замъка там горе е хер майор Хелпиг?
— Да.
— Той не си е у дома?
— Не, отпътува.
— Опаче неговите сестри са си тук?
— Също не. Те са на посещение у съседи.
— Тъй. Кого може да завари тогава човек там?
— Управителят и новата икономка.
— Икономката? Що за мадама е тя? Как се казва?
— Името й е Хартман.
— Хартман? Хм-м. Тя май не е от дълго в Хелпигсдорф?
— Едва отскоро. Хер майорът я доведе заедно със сина й от морето, където се запознал с двамата.
— От морето? Нещата съвпадат. Значи съм пристигнал на правилното място.
Той си плати бирата и се запъти към замъка…
Слънцето се намираше в заход. То позлатяваше фронтоните, зъберите и прозорците на замъка и вече изпълваше покрайнината на отсрещната гора с полусенки. Там бяха застанали трима мъже и оглеждаха лежащата пред тях местност.
— Според пътеуказателя това трябва да е Хелбигсдорф, имението на майор Хелбиг. В гората не ми се спи. За съжаление Хелбиг ме познава. Значи трябва да продължим, но се пита в коя посока да поемем.
Говорителят бе, види се, даващият тон на тримата. Вторият, един много дебел мъж, рече:
— Аз също нямам желание да пренощувам в гората и да си навлека ревматизъм на крайниците. Но също така малко желание имам да продължа. Откак напуснахме колата, съм каталясал до припадък.
— Аз също — пригласи третият. — Тези горски пътища са безкрайно изтощителни.
— Хм-м — изсумтя първият говорител. — Хелбиг често има работа във фюрстенберг. Защо трябва тъкмо днес да си е вкъщи? Само да знаех, че не е тук, то щях да се реша да остана в замъка. Една странноприемница би била опасна за мен.