— Мога ли да ви попитам как сте открил местонахождението ми?
— Чрез хер майор Хелпиг. Вие тряпва именно да знаете, че придворният ковач Прандауер, моят пивш майстор, заряза занаята и херцогът иска мен да направи придворен ковач. Двамата калфи, а именно Хайнрих и Казимир, тогава ще рапотят при мен, макар да им грапнах нашата гостилничарка и картофопродавачка Парпара Зайденмюлер, която сега е моя жена. Всички знатни господа, дето са си заръчвали майстора да им рапоти, сега идват при мен и вчера се появи също хер майор Хелпиг заедно с херцог Макс. Ние говорихме за вас и моя прат. Узнах, че старият хитрец има син и завчас се приготвих за път, за да навестя вас и него. Дали мога да видя момъка, а?
— Ето го!
— Този тук? Чумата да ме отнесе, ама че славен юначага! Момче, аз съм твой чичо, а ти си ми племенник! Искаш ли да станеш ковач? Ще те взема да изпечеш занаята при мен и ще се чувстваш допре у дома!
— Не върви, чичо, защото аз ще ставам флотски офицер.
— Какво? Флотски офицер? Това е дяволски голяма ампиция. Аз опаче нямам нищо против, макар че тряпва да ти кажа, след офицера няма нищо по-допро от кадърният ковач… Как ще се зарадва моята Парпара, като научи, че си има такъв напет племенник! Момче, ти тряпва да дойдеш с мен в столицата, та да може да те види.
— Ще дойда. Аз съм във ваканция, понеже нашият домашен учител отпътува. Нали, майко?
— Не зная дали хер майорът ще разреши.
— Дали ще разреши? Естествено ще разреши, та това се разпира от само сепе си!
— Да, папа ще разреши — пригласи Магда. — Аз също ще пътуваме вас.
— Ти? Коя си всъщност ти, малка госпожичке?
— Аз съм дъщерята на майора.
— На майора? Чумата да ме тръшне, ама ти си една съвсем знатна фройлайн! Ей, моята Парпара няма да я свърти, като й пристигне една такава принцеса. Стягай се, малки народе, ако попързаме, ще заминем още със следопедния влак.
— Не, толкова бързо няма да стане — засмя се икономката. — Днес ще останете тук при нас. Децата сега ще се поразходят из парка. Вие през туй време имате твърде много да ми разказвате за вашия брат.
— За Палдуин? Няма да мога да разкажа много, тъй като самият аз дълги години не пях чувал нищо за него.
— Но сега все пак знаете.
— Действително. Той ми разказа и за вас. Но че има момче, това не знаеше. Той много ви е опичал и до днес още не ви е заправил. Търговският корап, на който пил навремето, круширал и Палдуин намерил прием на един китоловски, където прекарал пълни три години. Нямал възможност значи да си дойде, а когато се върнал, чул, че сте напуснала мястото си като домашна помощница.
— Бях принудена да се омъжа и да напусна родината.
— За това той не узнал нищо. Веднага тръгна по море и доскоро пеше из чужпината. Сега пак замина, и то с прочутия «Тигър», дето по-рано пеше разпойнически корап, и разправят, пил най-доприят съд по всички морета.
— Кога ще си дойде пак?
— Това не знам, тъй като още не ми е писал. Но като пристигне писмото му, ще го знам, както и селището, където тряпва да изпратим писмата си. Той опеща да ме навести веднага щом се върне и ще доведе и своя приятел, почетният поцман Каравей. Я отгатнете кой е той!
— Братът на Лилга, циганската княгиня!
— Вярно, знаете го! Нима и вие познавате тази дяволска Лилга?
— Да.
— Къде сте се запознала с нея?
— Тук. Беше веднъж в замъка Хелбигсдорф.
— Я виж! Какво я е довело насам?
— Искаше да ми каже, че вашият брат е жив.
— Пре! Тя е всезнаеща. Как ви се хареса?
— Добре, много добре.
— На мен също. Аз първо я смятах за стара вещица, продала душата си на Дявола. По-късно опаче съзнах, че е порядъчна фуста, на която човек тряпва да й има уважението. Люпопитен съм дали нявга ще ми се мярне пак пред очите.
— Това може да стане веднага! — зачу се един глас иззад камината.
Томас се обърна и съгледа тази, за която току-що бе говорил.
— Това е тя, наистина, жива-живеничка! Това калпаво женище се е скрило, за да ме подслуша. Откъде пък се вясна, Лилга?
— Аз идвам отвсякъде.
— Получила ли си някакво писмо от прат ти Каравей?
— Не. «Тигър» вероятно е тръгнал за Америка. Ето защо още не е дошла новина от него.
— Ама неговото писмо хич и няма да те намери, като се щураш навсякъде.
— Погрижено е да получавам всичко, което е предназначено за мен.
— Днес тук ли оставаш?
— Да.
— Това е допре! Така ще можем хупавичко да си поседим и да си поприказваме каквото ни е на сърцето. Ето, скъпа фрау Хартман, шапката и чадъра ми. Приперете ми нещата!