Те се видяха принудени да се предадат на съдбата си. Малко преди започване на бягството двамата бяха заявили, че биха предпочели да умрат, отколкото да се оставят да бъдат заловени. Само че не се стигна нито до умиралка, нито до някаква отбрана.
Двамата престъпници бяха вързани и затворени. После компанията се отправи към кучкарника. Когато го отвориха, Натер стоеше още точно както преди. Той трябва да бе изживял ужасен страх, ала пребледня още по-силно, като забеляза Томас и Лилга. От гледането на делото, отвело го в затвора, двамата се бяха впечатали незабравимо в паметта му.
— А-а, допра вечер, хер подполковник! — поздрави ковачът. — Ето че се срещнахме в есенната хладовина. Как ви се отразява свежият въздух?
Натер изскърца зъби, но не отвърна нито дума. Лилга също не проговори. Тя се задоволи просто да наблюдава хода на събитието.
— Той ни разпозна и не говори, защото съзнава, че всяка съпротива е напразна. Герд, мога ли да се приплижа до кучето?
— Да. Вържи мъжа!
Натер бе вързан и отведен при другите двама, които бяха заключени в едно сигурно сводесто помещение в подземието и така вързани, че бягството бе невъзможно…
Затворниците бяха откарани отново в Хохберг и участниците в тяхното залавяне, преди всичко Герд, пожънаха големи похвали. За някой повторен опит за бягство така и не се чу. Една сутрин намериха директора на психиатрията мъртъв. Беше се обесил с едно въже, с което бе успял да се снабди. Главният лекар Шрам умря малко подир това. За Натер се шушукаше, че не останал за дълго в Хохберг. Някаква външна сила помолила неговата екстрадиция и не й било отказано. По какъв начин той се бе провинил срещу тази сила, никой не можеше да каже. Също така малко — кой затвор беше сменил с Хохберг. В определени кръгове се говори още известно време за него, после споменът бе заличен от други, по-важни текущи събития и името Натер престана да бъде изричано…
4. Една странна находка
Десет години може би бяха минали от описаните в предния раздел събития.
Южно от Никобарите, приблизително на пет градуса северна ширина, една лодка с двама мъже се движеше под гребла по посока бреговете на Суматра. Беше от онези еднодръвки, обичайни за Андаманите. Пасажерите на плавателния съд бяха облечени само с по една роба, която им достигаше до глезените и оставяше открити врата в ръцете — загорели до тъмнокафяво от слънцето. По-възрастният имаше изразено малайски черти, докато лицевите линии на по-младия, притежаващ суха, но много жилеста фигура, даваха да се заключи за европейски произход. Но беше трудно да се каже към кой народ принадлежеше.
Двамата, изглежда, имаха зад себе си ужасни несгоди. По-младият седеше при кормилото, но му личеше, че само с усилие държи очите си отворени, а възрастният манипулираше по такъв начин с греблата, че еднодръвката едва-едва напредваше срещу осезаемо духащия от юг бриз.
Пирогата нямаше платно, което всъщност тук, толкова далеч от сушата, биеше на очи. Но беше добре запасена с провизии, понеже под кормчийската пейка бе наместен голям куп тикви, плодове от хлебно дърво и кокосови орехи, каквито се срещат в изобилие по Андаманите.
Двамата часове наред бяха седели един до друг, без сричка да изрекат, което също можеше да се припише на тяхната преумора. Но сега гребецът изтегли с едно проклятие веслата и се обърна към другаря си на кормилото.
— В името на Вишну и неговата съпруга Лакшми, колко дълго още тъкмиш да ме правиш на лапнишаран? Каталясах от това вечно блъскане.
Затвореният отвори наполовина спуснатите клепачи и му хвърли един презрителен поглед.
— Ако за теб свободата е по-маловажна от малко гребане, по-добре да си беше останал на Змийския остров. Не съм те принуждавал да ме следваш.
Малаецът буквално се сви под тези остро изречени думи.
— Ама беше ли пък необходимо да поемем в тази посока. Ако бяхме избрали най-краткия път, то отдавна да сме в безопасност.
— Ти си един тъпанар! Трябва ли за стотен път да ти обяснявам, че отдавна вече да сме заловени, ако бяхме избрали курс към бреговете на Бирма, която лежеше най-близо до нас? Би могъл да си помислиш все пак, че сме преследвани. И то като са приели за вероятно, че сме поели в източна посока. Значи вниманието на преследвачите е насочено натам. Толкова далеч на юг обаче никой няма да ни търси.
— Сахиб, може и да си прав, но поне можехме да спрем на Никобарите, за да си отпочинем и съберем нови сили.