Европеецът претегли торбичката в ръка и направи физиономия, сякаш сънуваше. После нададе ликуващ вик и хвана малаеца за рамото.
— Човече, знаеш ли, че това, което плячкосахме е богатство, да, да, буквално съкровище? Ако достигнем благополучно с него брега, то сме си уредили всички грижи за идните години. Едно по-голямо щастие за нас изобщо не би могло да има.
Малаецът хвърли алчен поглед върху скъпоценностите в ръката на спътника.
— Кому принадлежи торбичката? Нали също и на мен? Надявам се, че добросъвестно ще я поделиш с мен.
Дребният се захили.
— Как можеш само да говориш така! Естествено, че тя е и твое имущество. Можеш да си мислиш за мен каквото си искаш, но досега не си имал причина, чини ми се, да допуснеш, че ще се отнеса като измамник с теб.
— Така не съм го имал и аз предвид. Зная, че без теб не бих се освободил и ти се доверявам. Но откъде може умрелият да има това богатство?
— Нямам понятие. Нещата стават все по-загадъчни. Един мъж, който събужда впечатление, сякаш дълго време не се е събирал с хора, пък такова богатство! Не знам как да го съгласувам. Но да търсим по-нататък. Той има в ръцете си тетрадка или нещо такова. Може би тя ще ни даде желаното осветление.
Не беше съвсем лесно да се вземе бележникът — защото това представляваше нещо — от вкочанените пръсти на мъртвеца. Трябваше да употребят сила. На малаецът в крайна сметка се удаде дотолкова да разхлаби с дръжката на ножа си пръстите на покойника, че да измъкне книжката. Той я отвори, но в следващия миг я даде с възклик на разочарование на своя спътник.
— Това са някакви непознати писмени знаци, които не мога да чета. Може би ти умееш, сахиб.
Онзи взе книжката в ръка и я разгледа от всички страни. Беше дебел бележник, гъсто изписан почти до последната страница и то с молив. Отделните букви не бяха ни най-малко заличени — знак, че е писано наскоро, и че притежателят се е отнасял грижовно с нея.
Дребният прочете първата страница и после разлисти нататък. Израз на напрегнатост се появи по лицето му, докато поглъщаше бързо страниците. Малаецът наблюдаваше любопитно спътника си и накрая запита:
— Разбираш ли езика, на който е написана книгата, сахиб?
— Да, той е немски.
— И какво съдържа?
— Това сега още не мога да ти кажа. Но съдържанието, изглежда, е много важно. Нуждая се от известно време, за да си изясня нещата. Но за тая цел не е необходимо да останем на това място. Узнахме каквото искахме и е време да продължим прекъснатото пътуване. Прехвърли отсам съдържанието на нашата лодка и се махаме после оттук!
— Какво ще предприемем с умрелия?
Европеецът помисли малко. Сетне стигна, види се, до някакво решение.
— Бихме могли да спуснем трупа в морето, но мисля засега да не го правим. Жегата така го е изсушила, че от мъртвешка миризма помен не се долавя. Твърде рано е да се отървем от него, при положение че ни дотрябват дрехите му.
— Дрехите му? Как тъй?
— Е, можеш все пак да се досетиш, че в този тоалет не бива да се показваме. Робите са от такава кройка, която няма начин да не ни издаде. И ето че тук ще ни дойде много на сгода моряшкият костюм. Когато стигнем брега, един от нас ще го облече, за да направи необходимите покупки, докато другият през това време ще остане скрит.
— Но не можем ли още сега да съблечем дрехите на трупа? Нямам желание да пътувам с мъртвец.
Другият се изхили подигравателно.
— Май се страхуваш от него, а? Е, нямам нищо против да го метнеш още сега във водата, но не искай от мен да свалям дрехите на умрелия. Сега нямам време за това, тъй като трябва да прочета записките му.
Малаецът си измърмори нещо под носа, ала после се впрегна в работа да прехвърли нещата от андаманската лодка отсам. Очевидно се боеше — суеверен като своя народ — да влезе в по-близък досег с мъртвеца.
Дребният издърпа трупа в задната част на лодката и се настани после удобно на кормчийската пейка, докато качилият се в еднодръвката спътник запрехвърля съдържанието й отсам. Когато тази работа бе свършена, извади греблата от цапфите и прехвърли и тях. После се премести на свой ред и освободи лодката от другата. Още няколко минути и плячкосаният съд отново пое пътя си за бреговете на Суматра, а андаманската пирога остана безстопанствена сред водната пустош.
Мъжът на кормчийската пейка не забеляза, че лодката се раздвижи — толкова много се бе вдълбочил в четенето. Нито един-единствен път не вдигна поглед, докато поглъщаше лист след лист изписаната с дребни, но добре четливи писмени знаци тетрадка…