Един богато въоръжен индиец, в когото за свое учудване разпознах моя индийски приятел Мадрур Сингх, пристъпи към генерала.
— Сахиб, моят господар раджа Мадрур Сингх, комуто принадлежи всичко, що покрива тази земя, ми повели да ти кажа добре дошъл.
— Yes.
Той поздрави с леко движение на ръката очакващите го индийци и се остави да бъде вдигнат от кулитата върху коня. Ние също възседнахме. Индиецът добре ме беше забелязал, ала очите му бързо се бяха плъзнали от мен нататък, като че не желаеше да бъде почетен от мен. Той също яхна своя кон. Сетне малкото шествие се раздвижи. Генералът яздеше с индиеца начело, който се придържаше от лявата му страна. Веждите на лорда се бяха събрали. Той, изглежда, не бе в добро настроение.
— Ротмистър Мерикур!
Повиканият смуши животното си до дясната страна на генерала.
— Генерале!
— Вие сте французин?
— На заповедите ви.
— Французите са най-учтивият народ на земята.
— Така казват.
— И вие следователно знаете кое е учтиво?
— Мисля, че зная.
— Това посрещане от страна на раджата учтиво ли е?
— Не ми се струва такова!
— Yes.
— Човек почти би могъл да се учуди, че хорицата имат добрината да ни приемат в двореца на раджата.
— Yes.
— По време на преговорите вие, екселенц, ще трябва да покажете същата учтивост, която сега се проявява спрямо вас.
— Yes.
— И строго да настоявате за изпълнение нашите искания, генерале.
— Yes.
Двамата говореха толкова високо, че яздещите след тях разбираха всяка сричка. Също на индиеца не бе убягнала нито дума от разговора, тъй като той добре владееше английски. Не го показа обаче, а само едва-едва вдигна поглед от главата на коня си. На мен тази липса на такт на генерала по понятни причини не ми бе съвсем безразлична, ала не се раздразних. Генералът сам трябваше да си отвори очите, за да се измъкне от конфузното положение.
Малкото шествие спря пред главната порта на двореца. Стражите, които стояха тук, се хвърлиха по очи на земята. Генералът се усмихна пренебрежително, той си мислеше, че това отдаване на почести се отнася за него.
— Позволи да те отведа в стаята на раджата — рече индусът на езика на своята страна.
— Мен и моята свита.
— Той желае да те види сам при себе си.
— Аз не съм парий, който трябва да върви сам. Защо твоят господар ме посреща като някой продавец на килими?
— И дори кралицата на твоята страна, всички крале на земята да бяха дошли, то той нямаше да ги посрещне другояче. Ела сам при него!
— Ще дойда със свитата си или изобщо няма. Докладвай му това!
— Той изрази това желание само заради теб. Но щом като е такава волята ти, ела!
Той ни поведе през няколко разкошни двора към гранитно стълбище, водещо до колонада в стил, срещан преди две хилядолетия в Индия. Многобройните персони, които срещахме, се хвърляха на земята и оставаха да лежат, докато отминехме.
— Твоят повелител ли им е заповядал да лягат пред нас по земята?
— Той никога не би им го заповядал. Те падат ничком пред него от благоговение.
Англичанинът, види се, не можеше да схване, че това засвидетелстване на почит ставаше без съмнение в присъствието на княза. Той се усмихна отново презрително.
Колонадата беше застлана с драгоценни килими. В заден план се намираше един изработен от слонова кост трон, представляващ лежащ слон. От двете страни стояха четири роба, държащи изготвени от паунови пера и украсени с бисери ветрила, за да веят хладина на княза.
— Как желае твоят повелител да застанем?
— Застанете както искате и процедирайте според обичаите на вашата страна.
— Кажи му, че пред него ние няма да паднем ничком като неговите роби.
— Това той няма и да изиска от вас. Как искате да говорите с него, на неговия или на вашия език?
— Говори ли той английски?
— Говори английски и френски.
— В такъв случай нека от учтивост към своите гости ни говори на английски.
— Също така от учтивост към него вие бихте могли да му говорите на неговия език. Но той ще се радва, ако може да прояви по-голяма учтивост от вас. Можете да започвате.
— Как? Да започваме? Та него още го няма.
— Той отдавна е вече тук и сега ще заеме своето място.
Говорителят се качи на трона и седна. Англичаните бяха немалко изненадани. Генералът и също ротмистърът сега осъзнаха защо раджата бе поискал да посрещне първия сам. Понеже той бе разбрал всяка дума, беше пожелал, види се, да спести едно унижение на генерала.