— Тя няма да бъде удовлетворена! — изсмя се подигравателно Мерикур.
— В такъв случай сам ще напусна.
— Имайте предвид, че подобна постъпка се нарича дезертьорство, нали, господин генерал?
— Yes.
— Е, добре, тогава предпочитам да ме разстрелят като дезертьор, наместо да бъда възнаграден за престъпване на дума. Заявявам, че моята персона вече в никакво отношение не стой на ваше разположение. Лека нощ!
Тръгнах си, но не потърсих веднага парка, а първо моята стая. Разговорът с досегашния ми началник ме беше възбудил повече, отколкото бях допуснал двамата да забележат и аз трябваше да се успокоя, преди да пристъпя пред очите на раджата.
Освен това поведението на генерала ми даваше повод за размисъл. Той знаеше, че раджата ме обича, и трябваше всъщност заради каузата, на която служеше, да бъде отзивчив към мен. Фактът, че не бе такъв, ме убеждаваше, че за него мнението на владетеля, при когото бе пратен, ни най-малко не го интересуваше и по силата на логиката бе такава работата и с представляваното от него правителство. И предчувствието ми, че пратеничеството не носеше миролюбивия характер, както трябваше отвън да изглежда, се превръщаше в увереност. Но ако това бе така, то значи приближаваше опасност и аз трябваше да предупредя раджата. Аз щях да го сторя дори и при положение, че разговорът ни бе приел един по-малко враждебен изход. Някакво задължение към генерала сега вече нямах, тъй като разглеждах връзките си с Англия като разтрогнати.
Вярно, трябваше да ме е грижа за собствената си персона. Намирах се съвсем сам, лишен от всякакви помощни средства в една страна, чиито условия и отношения не познавах. Но през ум не ми минаваше да се безпокоя за това. Та нали имах приятел, раджата, чиято дружба за мен бе по-ценна и от най-бляскавите перспективи, които биха ми се предложили на английска служба. Ето защо бях в добро настроение, когато поех пътя към парка, където ме очакваше раджата.
Оказа се, че добре бях сторил, като отидох първо в моята стая, а не веднага в парка. Още не бях напуснал двореца. Проснатите между колоните килими правеха стъпките ми безшумни. Тъкмо се канех да сложа крак иззад последната колона и забелязах от градината да идва един мъж. Беше министърът Таму. Измежду маскатовите дървета пред колоните се появи втора фигура, в която разпознах ротмистъра Мерикур. Създаваше се впечатление, като че двамата си бяха назначили среща. Но какво пък имаше министърът на Аугх да преговаря тайно с чуждия пратеник? Не се наложи дълго да чакам отговор на този въпрос, защото ротмистърът поде:
— Е, говори ли с раджата?
— Да — отвърна министърът.
— Какво каза той?
— Недоволен е от мен.
— Защо?
— Защото подозира, че клоня към Англия.
— И това вероятно ти причинява безпокойство?
— Не. Аз служех на неговия баща, понеже той умееше да възнаграждава моята вярност. Тоя обаче угоява своите поданици, а министрите си кара да гладуват. Удвои сумата, която ми предложи, и княжество Аугх е ваше.
— Е, по този въпрос може още да се поговори.
Повече не успях да чуя, тъй като те се отдалечиха в посока вътрешността на двореца. Аз ги пропуснах да минат и ги последвах, без да ме забележат. Те минаха през двореца и през градината на министъра към неговото жилище. Останах известно време тук, но ротмистърът не се върна и аз тръгнах към парка, понеже не биваше да карам раджата дълго да ме чака.
Паркът се простираше зад двореца до Ганг. Беше разделен на две неравни части — по-голямата беше предназначена за раджата, а по-малката за жените от царския харем. Не ми бе трудно да открия в мрака гъстата група драконови дървета, които в следобеда ми бяха направили впечатление, и в чиято сянка имаше поставена пейка. Когато пристъпих иззад последните ингверови и пиперени храсти, от пейката се надигна един мъж. Беше раджата.
— Голвиц!
— Сахиб!
— Идваш късно. Седни!
— Идвам късно, защото наблюдавах две змии, които се канеха да изпръскат отровата си върху твоето щастие.
— Кои са те?
— Едната змия е ротмистър Мерикур, а другата… но, сахиб, ти няма да ми повярваш, ако ти назова името й.
— Кажи го спокойно, аз знам, че няма да ме излъжеш.
— Позволи тогава веднага да започна историята! После сам реши дали не си обграден от предатели!
И сега аз разказах на раджата какво бях подслушал в двореца. Князът не ме прекъсна с нито дума. Но дишането му стана шумно — признак, че се намира в немалка възбуда. Когато свърших, той остана известно време безмълвен, сякаш искаше първом вътрешно да асимилира чутото. Сетне подхвана с напълно спокоен тон: