— Моята любов и вярност приличат на желязното дърво, което на никой вятър не се оставя да го повали.
— В такъв случай благославям деня, който те доведе при моя брат.
Тя ми подаде розата, аз я взех и докоснах при това нейната нежна, топла ръчица.
— Благодаря ти, сахиба [12]! Тази роза ще бъде при мен и когато един ден умра!
— Аз съм чувала за теб и името ти още преди да дойдеш в Аугх. Моят брат ми е разказвал за теб. Аз съм негова довереница, с която той споделя всичко, което вълнува сърцето му. Ти ще делиш неговите грижи! Мога ли да бъда и твоя довереница?
При този въпрос ме овладя едно непознато досега чувство. Над нас се простираше наситено тъмното небе на Юга със своите бляскави съзвездия, около нас бленуваше и ухаеше пищната тропическа природа, а богатата растителност се полюляваше излеко от зефира, прошумоляващ сред палмовите върхари. И до мен се намираше най-прекрасната жена на земята.
— О, де да беше възможно, сахиба! — отговорих.
— Възможно е и аз те моля за това — заяви тя. — Има някои неща, които един слуга премълчава от любов към господаря си, за да не му създава грижи, ти всичко това ще трябва да доверяваш на мен. Искаш ли?
— Искам.
Тя ми подаде ръка, аз я взех в своята и имах чувството, сякаш в сърцето ми нахлу някакъв порой, изливащ се от благословията на боговете. Аз забравих да освободя ръката й, а тя забрави да си я издърпа. В онези тропически страни всяко природно събитие настъпва с по-голяма бързина отколкото при нас и също чувствата на човека овладяват неговия живот, мисли и действия, без първом да питат за разрешение хладно преценяващия разсъдък. Аз прошепнах с треперещ глас:
— Желая да ти служа и се подчинявам, докато Бог поиска живота ми! Но нали е запретено да се общува с жени.
— Аз съм бегум и мога да заповядвам. Законите се създават от царете и царете следователно имат и правото да ги отменят или променят. И кой ще узнае, че разговаряме? Брат ми, раджата — не, а някой друг — толкова по-малко.
— И къде ще можем да говорим, без някой за това да се научи?
— Ела, ще ти покажа!
Държейки се все още за ръка, ние се изправихме. Тя ме поведе предпазливо към женското отделение на градината.
При един построен в арабски стил и обграден от три страни с отбит от Ганг канал павилион тя спря.
— Умееш ли да наподобяваш трелите, които бюлбюлът [13] извива, когато сънува?
— Умея.
— Когато поискаш да говориш с мен, ала насам, без да позволиш някой да те съгледа и издай тези звуци! С настъпването на вечерта една вярна робиня постоянно ще те чака, докато се появя самата аз. Тя ще те отведе във вътрешността на къщичката и ще те скрие там до моето пристигане. Ако аз самата съм тук, ще чуеш гукането на гургулица и можеш веднага да влезеш, не чуеш ли обаче тези звуци и също аз не дойда, то това ще е знак, че брат ми пребивава при мен. Тогава трябва да се скриеш, докато си тръгне.
— Аз ще дойда, сахиба! — Това беше всичко, което успях да кажа.
— И никога няма да скриваш нещо от мен?
— Никога.
— Нищо от вашата политика и вашите военни работи и също нищо за… за… за теб самия?
— Нищо и за мен самия! — врекох се аз.
— Вярвам ти. Сега върви! Лека нощ!
— Лека нощ! — отговорих.
Улових още веднъж малката й ръка и я притеглих до устните си. Почувствах нейното треперене и лъха на диханието й.
После тя се насочи към кьошка, а аз се отправих обратно към двореца, намирах се като в някакъв сън и така и не можах да подиря почивка, чак додето при настъпване на утрото сънят се смили над мен и прокуди виденията, които услужливата фантазия твореше магически и им придаваше най-пламенни краски.
Колчем, както и днес също, се връщам към моята Раббадах, трябва буквално със сила да насочвам мислите си към суровата действителност. Кое изобщо в моя живот е истина? Принадлежи ли към реалността любовната пролет, която сънувам в близост до моята покойна жена, или аз никога не съм бил нещо друго освен чорлавият, четинест отшелник, какъвто ме показва отражението в течащия край колибата ми поток? Едва откак ми липсва мекото, облагородяващо влияние на моята съпруга ли съм станал такъв? Или все съм си бил грозният пещерен обитател от прастаро време, какъвто сега се виждам? Веднъж четох в някаква книга за един мъж, който за наказание на неговото престъпление бил изоставен на един самотен, но в останалото много уютен остров, и полека-лека изпаднал до животинска дивота. Тогава се бях присмял невярващо на силата на въображението на писателя, ала днес вече не мога да бъда така несправедлив към него. О, Раббадах, защо си отиде от мен обратно в онези сияйни селения, от които бе слязла при мен, за да ме направиш най-щастливия човек от всички смъртни! Върни се отново при мен или придай криле на моя копнеж, че да ме измъкнат от моя затвор и отнесат там, където твоето слънчево присъствие може да ме ощастливи и дъхът на твоята уста да ме облъхне!…