«На джунглата в мрачните плетеници, където се пантерата промъква, змиите стрелкат отровни езици и се скита за плячка сюикронга [14], лежи Бование [15] на мощ богатата, унесена под акации дивни. А около лика й с нощна бледност играе щастие от сънища златни.
Полята ламбадански тя сънува, къдет’ стоеше нявга храмът й свещен, прежде нейният народ да познава към пътища незнайни подтика неутолен; къдет’ при светлика на хекатомби се градеше голямото царство нейно, додет’ от хлътналите катакомби надзърта дете й последно родено.
Тогава се колоните срутиха, в които се облакът разкъсваше, свещените аркади потънаха, в които си на народа говореше.
Когато за последен път надигна глас към трона с кърви напоен, запрати тя в яростта необуздана робското проклятие връз своя син…» Повече сега не сполучих да чуя. Най-близко седящият до мен индиец беше забелязал, че съзнанието ми се е върнало, и ми върза една стара, парцалива кърпа през ушите така, че не можех да чувам. След известно време обаче вехтата кърпа поддаде и разбрах завършека на речта:
«По вечерина на запад снижава то привидно хода си свой дневен, ала пак се на изток извисява по утринта с венец победен.
На запад народът ти пропадна, от хълмите на Ламбадана далеч, на изток ще се с омая победна от своята пепел възкръсна веч’.
После нощта на ден ще се обърне и мракът на слънчева виделина, фанзегарът на земята ще стане тогаз на властелините властелина!» Говорителят скочи от камъка. Очите му се бяха налели с кръв и докато се въртеше с бясна бързина на куц крак в кръг, другите се надигнаха и започнаха да подражават на движенията му, додето не се строполиха от изтощение на земята.
Сега последва пауза на «вземане на сулука». След туй старият главатар на бандата пристъпи към мен и ми сне превръзката от ушите.
— Чужденец ли си?
— Да — отговорих аз.
— От коя страна?
— От Франкистан.
— Лъжеш. Не дойде ли тук с инглите?
— Да.
— Тогава значи си от Инглистан!
— Не. От Франкистан съм, макар и да пристигнах с инглите.
— Ама принадлежеше към инглите.
— Да. Но вече не се числя към тях.
— Пак лъжеш! Та нали носиш тяхната униформа.
— Аз едва вчера вечерта постъпих на служба при махараджата на Аугх и още не съм имал време да си набавя друго облекло.
— Ето че отново лъжеш. Махараджата на Аугх не би взел никой ингли на своя служба. Ти трябва да умреш!
— Убий ме тогава! Но бързо!
Другият даде да се чуе грозен смях.
— Бързата смърт е най-велелепният дар, с който Бование удостоява своите синове. Как може един ингли да изисква такъв дар?
Не бих показал страх пред лъва и тигъра, ала тук беше нещо друго. Направих едно движение да се освободя от вървите — нищо не помогна.
— Бъди спокоен, чужденецо! — ухили се главатарят. — Вие сте дошли от Инглистан, за да отрязвате къс подир къс от нашето отечество. Ние ще си упражним разплата. Удуши го! — обърна се той към стоящия вече в готовност удушвач.
— Помощ! — извиках аз с пълната сила на моя глас.
— Тихо! — повели убиецът, като коленичи върху тялото ми. — Никой не може да ти помогне, защото ние сме сами. А пък и стотици да имаше наблизо, те не биха посмели да ни обезпокоят.
Вече нямаше никаква надежда. Затворих очи. Исках само още една-единствена дума да кажа, тя си проби път до устните ми като гореща молитва на умиращ:
— Раббадах!
Фанзегарът беше развил вече примката от кръста, ала в този миг почувства ръката си задържана.
— Стой! — повели предводителят.
— Защо? — извика другият.
— Не питай!
След това срязване той се обърна към другите.
— Оттеглете се, додето приказвам с този ингли!
Те се подчиниха и аз почувствах в сърцето ми да оживява плаха надежда.
— Как е името ти? — попита фанзегарът.
— Хуго фон Голвиц.
— Наистина ли си от Франкистан?
— Да.
— Въпреки това ще трябва да умреш, ако се лъжа. Преди малко ти извика една дума. Защо нея?
— Това не мога да ти кажа.
Фанзегарът задълба очи в моите.
— Не можеш да ми кажеш? И дори ако трябва да умреш заради премълчаването си?
— Дори тогава!
— Ти си твърд и смел. Но аз зная защо не искаш да кажеш. Къде беше вчера към полунощ?
— При раджата.
— А после?
— В моето жилище.
— Лъжеш. Ти беше и на едно друго място, където бюлбюлът въздиша и гургулицата гука.
Сега се уплаших заради Раббадах. Този човек се беше намирал в градината и подслушвал.