Изключено беше Англия да се съгласи с тях, но лордът се въздържа от мнение и заяви, щял първо зряло да обмисли нещата. Той се надигна и даде с ръка знак на ротмистъра да говори.
Този също така се надигна и рече ей тъй помежду другото на тръгване:
— А-а, трябва да поставя още един въпрос, който за малко да забравя. Къде живее лейтенант Хуго фон Голвиц?
Пълномощникът беше вече подготвен от раджата.
— При моя господар — отговори той. — Та нали го знаете.
— Знаем го — рече ротмистърът. — Но лейтенантът е мой подчинен и аз желая той да живее при мен.
— Негова светлост не даде ли разрешение лейтенантът да може да пребивава при моя господар, раджата?
— Даде го, но се вижда принуден да го оттегли.
— Това ще засегне господаря ми, който много почита лейтенанта. Негова светлост иска да оскърби моя господар, махараджата Мадрур Сингх на Аугх?
— Той няма такова намерение, но лейтенантът не е достоен за това гостоприемство.
— По каква причина?
— Той е предател спрямо своите началници.
— Също спрямо раджата?
— Също спрямо него.
— Ако той е предал вас, то това не засяга раджата, а ако предава раджата, те моля да го докажеш.
— Не го считам за необходимо.
— Необходимо е! Ти си мъж, а каквото един мъж каже, трябва да може и да го докаже. Позволи ми да предам думите ти на моя господар!
— Да. Той после веднага ще ни прати лейтенанта.
— Не. Той ще те попита чрез мен по кой начин лейтенантът го е предал, и ако ти не му дадеш отговор, ще те сметне за клеветник, а лейтенанта за почтен мъж. Прави каквото искаш!
— Аз изисквам лейтенантът да ми бъде предаден!
— Ти не си негов началник. Той се числи към друга войскова част.
— Това не е така. Негова светлост тук командва дивизията, в която служи лейтенантът. Може ли при това положение Негова светлост да му заповядва?
— Да.
Сега най-сетне лордът благоволи да каже някоя дума.
— Аз го заповядвам!
— Какво?
— Лейтенантът да бъде предаден!
— Да го предаде би могъл, разбира се, само махараджата. Значи Ваша светлост претендира да дава заповед на моя господар, княза на Аугх?
При този поврат Хартли се намери като в небрано лозе.
— No! [16] — отвърна той с натъртване. Ротмистърът взе отново думата.
— Негова светлост заповядва на лейтенанта да дойде при мен!
— Така ли е? — попита пълномощникът.
— Yes! — отговори лордът.
— Срещу това моят господар не би имал ни най-малко нещо против. Негова светлост може да даде тази заповед на лейтенанта!
— Така и ще стане! Дава ли Негова светлост заповедта?
— Yes, с тези думи! — потвърди Хартли.
— С тези думи? Негова светлост мисли, че аз съм ви слуга, който е длъжен да препредаде тази заповед? Първо заповядвате на махараджата, а сега на мен!
— Ние заповядваме, на когото си искаме! — рече ротмистърът. — Нали, екселенц?
— Yes.
— Наблюдавайте тогава как ще бъдат изпълнявани вашите заповеди!
— Те ще трябва да бъдат изпълнявани. Нали, екселенц?
— Yes.
С този крепък израз лордът закрачи към изхода, а ротмистърът го последва с убеждението, че достойнството на Стара Англия с нищо не е уронено…
Скоро след това своеобразно разискване дворните порти на двореца бяха отворени и мъжката част от обитателите се стече, за да присъства на зрелището на животинската битка. Малко преди започването раджата ме накара да отида при него. Той посочи един разкошен костюм, който лежеше на една маса.
— Облечи тази одежда! Тя е формата на военните в Аугх. Ти ще ме придружиш съвсем сам до моята галерия. Поне това удовлетворение искам да ти дам пред англичаните.
Преоблякох се в едно съседно помещение и препасах на кръста английската си шпага. Тя не си хармонираше, наистина, със сегашното ми облекло, ала на мен през ум не ми минаваше да дам на враговете си повод за предположение, че все пак съм склонил да сваля честната си шпага.
Когато стъпих до страната на раджата в предназначената за него ложа, всички места бяха вече заети. Срещу нас забелязах в женската трибуна две богато облечени, но забулени жени — вероятно съпругата и сестрата на раджата. Лявата ложа бяха заели големците на княжество Аугх, а в дясната седяха офицерите от английската делегация. Аз добре забелязах удивените погледи, които отправиха към нас, ала не ги удостоих с честта да ги зачета. Също и долните места бяха заети до последното.