Внезапно мечката спря. Тя никога не се беше била с такъв противник и бе предприела своята обиколка само за да го опознае от всички страни. Сега вече беше готова със своето наблюдение и наясно с плана си. Тя се изправи на задните лапи.
Слонът схвана това като предизвикателство и се втурна към нея. Издигнал високо нагоре лесно уязвимия хобот, той наведе бивни да намушка врага. Но когато тези опасни оръжия бяха отдалечени само на фут от тялото на мечката, тя се хвърли съвсем както преди малко на земята. Преди той да е спрял своя бяг и да е съумял да се обърне, мечката беше се вкопчила вече в задния крак на страшилището и забивайки нокти в месото, започна да се изкатерва нагоре.
Слонът нададе болезнен рев и затича околовръст бойния плац, стенейки и тръбейки от ярост. С това движение искаше да отхвърли от себе си врага, когото не можеше да достигне с хобот. Не му се удаде. Ноктите на мечката бяха много дълги и остри, те намираха сигурна опора в грамадите месо.
Тогава измъчваното животно бе споходено от една мисъл, която можеше да му доведе спасението. Мечката беше вече достигнала с предните лапи задната част на гърба и беше крайно време да се освободи от нея. Слонът тръгна сега заднишком към перилата на арената и опита да размаже с натиск там противника.
Натискът беше твърде могъщ, цялата постройка се разтресе, диреците, които носеха зарешетената ложа, поддадоха… прокънтя крясък на ужас от стотици гърла… скелето на двете жени се наклони и рухна.
Намерението на исполина беше постигнато — той свлече противника, ала бе така ранен и разкъсан, че тичаше като бесен наоколо. Мечката сигурно бе получила сериозни контузии, но стоеше в добро настроение на четири крака и оглеждаше спокойно развалините на трибуната, под които лежаха почти погребани двете жени.
Всичко, освен двама, седяха като парализирани от страх. Тези двама бяха махараджата и аз. Ние се втурнахме надолу към арената по водещите към нашата трибуна стъпала. Вбесеният слон ни забеляза пръв и се обърна с враждебни звуци към нас. Той издигна хобота за смъртоносен удар срещу раджата; този извърши един скок настрани, който го спаси и бе принуден да се оттегли.
На мен се удаде да се промъкна край животното.
— Убий мечката — извика махараджата — и княжеството е твое!
Хората едва смееха да си поемат дъх и наоколо владееше тишина, която позволяваше да се долови и най-малкия шум. С тръбящия колос зад себе си, аз се втурнах, въоръжен само със сабя, към непобедимата мечка. Пътем свалих тюрбана от главата, откъснах от него финия кашмирен шал, увих го около ръката си и измъкнах с десницата сабята. Звярът се изправи да ме посрещне, разтвори паст и разпери, когато острието вече докосваше гърдите му, предните лапи за смъртоносна прегръдка. В същия миг аз забих стоманата в сърцето му и натиках защитената от кашмирения шал ръка в гърлото му. После двамата се сгромолихме и се затъркаляхме няколко мига по пясъка.
Прегръдката на Баба Меца беше толкова мощна, че когато се измъкнах с усилие изпод нея, се намирах в състояние на полузашеметеност. Трябва да бях и ранен, защото рамото и гърдите ме боляха. Прогонил единия враг, дебелокожият сега идваше да търси другия. Той ме забеляза тъкмо когато ставах от земята и тромаво се понесе към мен с високо вдигнат хобот. «Сега приближава смъртта!» Това беше единствената мисъл, която мозъкът ми в този миг можеше да побере. Вече си мислех, че ще ме размаже с хобота, когато видът на мечката го накара да се опомни. Заплашително издигнатият хобот се сведе бавно, за да изследва мечката и намирайки я мъртва, със сабя в тялото, надареното от природата с толкова разум животно схвана, че аз съм неговият спасител. То нададе триумфиращ рев, обхвана ме нежно с хобот, издигна ме на гърба си, набучи мечката с могъщите бивни и ни понесе така — победител и победен, на няколко кръга из арената.
Високо ликуване прозвуча от зрителските места. Забелязах, че сега махараджата се завтече начело на всички към двете жени. Те, изглежда, не бяха получили някакво нараняване, защото той ги предостави на протичалите слугини и веднага се обърна към слона, който сега разпозна в него своя господар и се остави да бъде помилван.
— Ранен ли си? — попита ме.
— В лявото рамо — извиках аз от гърба на слона — и малко ми са поразмачкани ребрата, но сигурно не е нещо сериозно.
— Ти си герой, какъвто още не съм виждал. Слез, за да ти превържа раните!
Аз се плъзнах по врата на животното и тъкмо се канех да тръгна с княза към входа на двореца, когато видях генерала и ротмистъра да идват към нас. Какво искаха? Да не би чак да имаха на ума си да се дърлят с мен, считайки ме за омаломощен от битката с мечката? Само че тук щяха да сбъркат адреса. Действително ротмистърът се обърна към мен.