— Господин лейтенант, моля да ме последвате до жилището на екселенц.
— И после?
— Толкова малко проницателност ли притежавате, та не съзнавате, че искам да ви арестувам?
— Не сте човекът за тая цел.
— Въздържайте се в тона, господин лейтенант, иначе ще ви покажа как трябва да ми говорите и как се отнасяме спрямо предатели и дезертьори! Нали, милорд?
— Yes.
— Тогава навярно и аз ще ви покажа как се отнасям към някой клеветник! — избухнах аз сега.
— Какво искате да кажете с това?
— Днес вие сте твърдял, че съм предал махараджата. Моля ви най-учтиво да докажете истинността на това твърдение.
— По отношение вас не е необходимо никакво по-нататъшно доказателство. Нали, екселенц?
— Yes.
— А, тъй, тъй! В такъв случай ви освобождавам от показването как трябва да разговаря човек с вас, защото начинът ми е много добре известен. С вас се разговаря какво с всеки друг мерзавец, а именно така!
Замахнах и ударих ротмистъра с такава сила с пестник в лицето, че оня залитна назад.
— Човече! — изрева Мерикур. — Какво се осмеляваш!
— Нищо! Да дамгосаш един страхливец, не е кой знае каква смелост.
Ротмистърът се разпени. Той обнажи сабята.
— А-а, ето че го имам най-сетне тоя човек пред острието си! С тези думи изтръгнах сабята от тялото на лежащата наблизо мечка и се обърнах към моя противник. Тоя направи някаква своеобразна физиономия и каза:
— Лейтенант фон Голвиц е изменник, нали, милорд?
— Yes.
— А с един изменник никой почтен офицер и благородник не се бие?
— Yes.
— Вие го чухте. Следвайте ни!
— Пъзливи безчестници, хвани единия, та удари другия! Ротмистър и милорд, заявявам ви, че ако до една минута още се навъртате в моя близост, ще се разправя с вас както с мечката.
Извадих часовника от джоба.
— Милорд, тоя е пощръклял! — разколеба се ротмистърът.
— Yes.
— Да го арестуваме някой друг път!
— Yes.
Те се обърнаха и закрачиха към тяхното жилище.
— Какво ще речеш за тези хора, сахиб? — попитах махараджата.
— Ако не бяха пратеници на Англия — отвърна този, — щях с камшик да ги прогоня от страната си. Ела горе! Ликът ти е блед. Кръвта струи от рамото ти и животът ти може да изтече заедно с нея.
Отправихме се към двореца. Едва сега почувствах слабостта — последица от загубата на кръв и болките в гърдите, пострадали от мощната мечешка прегръдка. Когато стъпих с раджата в моите покои, се строполих в безсъзнание на дивана.
Почти щях да забравя — понеже мислите ми обитават повече миналото отколкото настоящето — какъв трагичен ден е утре. Аз съм го отбелязал в моя календар, който самичък съм си изготвял през всичките години, с три кръста. Утре няма да пиша нищо в дневника си, защото утре се навършват петнадесет години от смъртта на моята Раббадах.
Понеже утре ще почивам, а неспокойствието ме подтиква час по-скоро да довърша дневника, ще опитам днес да приключа с описанието на трагичните събития, стоварили удар след удар върху Аугх и неговата владетелска фамилия…
Когато се пробудих за пръв път от моето безсъзнание, беше нощ. Като че бях сам в стаята. Завесите на леглото ми бяха дръпнати и през тях върху постелята ми падаше светлината на една лампа. Трябваше ми време да си спомня какво се бе случило. Една силна болка в гърдите и рамото призова в паметта ми последните събития.
В този момент една сянка се придвижи между мен и светлината. Завесата се разедини, появи се една бяла ръчица, а сетне един лик, чиято красота ме заслепи и аз спуснах морно клепки върху очите.
Беше бегумата. Тя ме сметна за още в безсъзнание и ми наля в устата някаква крепителна напитка. После подсуши потта по челото и страните ми, при което почувствах лъха от нейните устни. Не можах да се сдържа, трябваше да отворя очи.
Тя го забеляза и отскочи назад с възклик, съдържащ и уплах, и радост.
— Раббадах!
— Ти се събуди, ти отново говориш!
— Колко дълго съм спал?
— Пет дни.
— Пет… дни!
Стори ми се невероятно, имах чувството, като че съм затворил очи едва преди час.
— Да, пет дни. Ти беше много болен.
— И… ти си при мен!
Тя се изчерви.
— Никой не бива да го знае. Знаят го само лекарят, твоят слуга и Аймала.
— Аймала! Коя е тя?
— Жената на брат ми.