Выбрать главу

— Която, а-а, която бе съборена заедно с теб?

— Да, тя. Тя беше вече при теб. Ти ни спаси живота и ние нощем с драго сърце се грижехме за теб. Не го споменавай пред раджата! Умори ли се?

— Не. Къде е генерал Хартли?

— Замина си още в деня, в който ти ни спаси.

— Той ще се върне с войска, а Аугх не е въоръжен. Боже мили, зърни ми здравето и силата!

- Успокой се! Ти не бива да се вълнуваш. Ох, а пък ни беше забранено да говорим с теб при събуждането ти. Трябва да помоля лекаря за извинение и веднага да го пратя при теб.

— О, остани! — рекох с умоляващ глас, ала тя излезе бързо от стаята. И след няколко минути аз отново заспах.

Това беше оздравителен сън, който, както е известно, трае дълго. Когато се събудих, вече се чувствах толкова укрепнал, че станах и се облякох без чужда помощ. Но тъкмо се канех да отворя вратата, за да се отправя към парка и влезе раджата.

Той ме погледна учудено и поклати глава.

— Радвам се, че почти си се възстановил, но трябва още известно време да пазиш стаята. Гърдите ти тежко пострадаха. Ти си герой и аз трябва да те пазя.

— Аз до кончината си ще бъда край теб.

— Благодарен съм ти и мога да те ползвам дори ако лежиш болен в кревата.

— Как бих могъл сега да ти служа?

— Със съвета си. Англичаните приближават границата ни.

— Ах! Вече?

— Проклети да са! Всичко е било подготвено за война още преди лорд Хартли да дойде при мен. Делегацията е била пратена само с цел да изтръгнат насила от мен повод за враждебни действия. И им се удаде.

— Многобройни ли са?

— Толкова са много, че само с помощта на съседите мога да им изляза насреща. Аз веднага им пратих вестоносци.

— А твоите войни?

— Всички са свикани под оръжие. Ох, де да имах артилерия!

— Ще имаш!

Раджата подскочи удивено.

— Аз? Откъде?

— Ще я отнема от англичаните и ще ти я докарам. — Беше ме обхванал боеви патос. — Дадеш ли ми необходимите войни, ще унищожа англичаните със собствените им оръдия!

— Колко топа ще са ни нужни?

— Това сега не мога да знам. Но ще се ориентирам. Нямам право повече да съм болен, трябва да се бия за теб, за себе и за… Аугх!

Вместо последната дума насмалко да дойде друго име на устните ми.

— Но ти си още твърде слаб!

— Не, вече не съм слаб. Погледни! Болен ли съм?

Взех шпагата от стената и я развъртях вихрено с такава сръчност над главата си, че действително никой не би предположил в мен човек, току-що възкръснал от смъртта.

— Е, добре — рече раджата. — Аз се нуждая от теб и поради това ще престъпя повелите на лекаря. Ела при мен да участваш в съвещанията ни!

Когато пристъпих в дивана на раджата, видях събрани всичките му съветници. Бях поздравен с дълбоко уважение и скоро установих, че дворецът е превърнат в главна квартира, в която през минута пристигаха доклади и излизаха заповеди.

Всички намиращи се на разположение бойци бяха вече пратени срещу приближаващия враг. Досегашните приготовления признах, при положение че можеше да се разчита на помощта на съседните държави, като правилни. Помолих за позволение да тръгна незабавно към армията, за да предприема една по-голяма рекогносцировка, от чийто резултат щеше да зависи по-нататъшното.

Желанието ми беше удовлетворено. Махараджата искаше после самият да се присъедини към войската, за да поеме главното командване.

По време на тези свещения се бе свечерило. Щях да напусна столицата в полунощ с двеста новопристигнали конници. Когато се подготвих за ездата, реших за пръв път да се възползвам от разрешението на Раббадах да я навестя.

След като се уверих, че няма да бъда потърсен от раджата, се запромъквах към градината и благополучно стигнах до кьошка в женското отделение. Дадох сигнала. Отвътре тутакси прозвуча гукането на гургулица.

Изкачих с разтуптяно сърце малкото стъпала и стъпих в едно осмоъгълно помещение, обзаведено с разкош, мислим само за един ориенталски княз. Върху бухналата кадифена тапицерия седеше едно същество, слязло сякаш от небесата на Мохамед, за да въплъти най-изисканите представи за красотата. И един майстор сред живописците не би могъл да магьоса тази жена върху ленено платно; никой поет, та казал се той и самият Хафиз [18], не би съумял да възпее подобаващо този божествен лик. Тя ме посрещна с пленителна усмивка и ми подаде ръка.

— Знаех, че ще дойдеш.

— Откъде?

— Чух през решетката вашите съвещания. Седни!

Заех място до страната й и тя позволи да задържа ръката й в своята.

— Да не ни изненада някой? — попитах.

вернуться

18

Шамс-ад Дин Мухамад Хафиз (ок. 1325–1390) — персийски поет (Б. пр.)