— Няма. Аз съм разставила слугините си и те ще ми дадат сигнал, ако някой дойде.
— Ще имам ли време да напусна кьошка?
— Не е нужно. Кьошкът има само това единствено помещение, но при все туй крие едно сигурно скривалище. Той е построен като прибежище срещу всяка опасност за владетеля и неговата фамилия. Към войската ли тръгваш?
— В полунощ.
— Ти тържествено ми обеща да бъдеш искрен с мен. Кажи ми тогава направо, да се страхувам ли за Аугх, или да се надявам!
— Още нито едно от двете. Когато приключа с разузнаването си, ще ти отговоря. Дали няма да се излъжем в съседите?
— Аз мисля, не.
— О-о, англичаните са умни и хитри и умеят с пари и бляскави обещания да заслепят и някой иначе непоколебим съюзник. Би било страшно, ако, докато сме потеглили срещу тях. Аугх бъде нападнат от друга страна.
— Ще се браним.
— С какво?
— Със собствените си ръце!
— Вярвам ти. Но вие ще умрете още преди да сме могли да ви доведем помощ.
— Да умрем? — Тя поклати глава. — Не. Този кьошк ни предлага сигурно убежище.
Аз хвърлих изучаващ поглед из помещението, ала не можах да открия нищо, което да подкрепи това твърдение. Тя се усмихна и рече шеговито:
— И цял Аугх да бъде оплячкосан, ти при все това ще ни намериш тук ведно със съкровищата, та дори и в случай че кьошкът бъде изгорен. Необходимо е само да повикаш името ми и да дадеш сигнала на бюлбюла.
— Е, добре, това ме успокоява, макар да се надявам, че толкова далеч няма да се стигне. А сега трябва да си вървя. Полунощ е близо.
Тя също се надигна и разви пояса от хълбоците си.
— Ти ще се биеш за нас и… също за мен. Вземи този шал, нека той носи оръжието ти и ти бъде талисман във всяка опасност!
— Няма ли да ме издаде пред раджата?
— Раджата не го знае, носи го спокойно!
Тя уви скъпоценния дар около кръста ми и ми подаде после десница за сбогом.
От вътрешно вълнение аз едва бях в състояние да говоря и само прогъгнах:
— Сбогом!
Кьошкът остана зад мен, а половин час по-късно, след като се бях сбогувал с раджата, напуснах града. Князът ми беше поверил най-добрия си кон и аз препуснах начело на малкия отряд на изток.
Силните коне се носеха в тръс по ширната равнина. Трима ездачи се канеха да минат край нас.
— Стой! — извиках — Накъде?
— Към Аугх — гласеше отговорът.
Тримата ездачи различиха сега, че си имат работа с цял отряд, и спряха конете.
— При кого?
— При махараджата.
— Откъде?
— От полесражението.
— От полесражението? Ах! Сражение ли вече е имало? Навярно имаш предвид някоя среща, малко стълкновение!
— Не, сражение.
— Какъв изход имаше то?
— Англичаните победиха. Те дойдоха по-бързо, отколкото си мислехме. Напристигаха от всички страни, а ние бяхме само конница, без топове и пълководец. Войските на Аугх са унищожени, разпилени по всички ветрове. Вие кои сте?
— Аз съм военният министър на владетеля и исках да дойда при вас.
— Ох, сахиб, не си мисли, че сме се проявили като страхливци! Виж раните ни! Ние се бихме храбро, ала не можахме да се противопоставим на враговете.
— Вярвам ви. Тези британци ни нападнаха по вероломен начин, преди още да сме съумели да се екипираме за битката. Къде стана сражението.
— При Собрах.
— Колко е далеч това оттук?
— Дотам имаш да яздиш осем часа, ала ние сме яздили, за да занесем бързо вестта, само пет часа.
— Кога започна битката?
— Днес следобед.
— Значи англичаните са отдалечени приблизително на девет часа от столицата. Побързайте натам и кажете на раджата, че ще опитам да събера около себе си разпръснатите из околността на полесражението, за да покрия с тях столичния град. Сбогом!
Вече се канех да продължа ездата с ускорена бързина, когато ме задържа възклик на ужас.
— Какво има?
— Виж огъня там на запад, сахиб!
Погледнах назад. Точно в посоката, от която идвахме, хоризонтът се бе зачервил — първо само една тясна ивица, после обаче явлението възприе, изкачвайки се все по-високо и по-високо, един обхват, който си беше за плашене.
— Това е някакъв страхотен огън! Това е пожарът на голям град!
Във вътрешността ми нещо заклокочи. Пред мен едно изгубено сражение с пръсната войска, а зад мен… Боже Господи, да, там не можеше да гори нищо друго освен столицата Аугх. Смуших коня с шпорите, от което той се изправи с цвилене на задните крака.
— Обръщайте! Назад! Аугх е нападнат и подпален! Препускайте, колкото могат да тичат конете, и се дръжте вкупом!
Това даде езда, сякаш пъкълът се бе отвързал подире ни и ни преследваше. Беше ни необходим само половин час за изминаване два часа дългото разстояние. Колкото по-близо стигахме, толкова по-ясно различавахме, че не бяхме се излъгали. По-голямата част от града бе обхваната от пламъци. Това не можеше да е последица само на отделно избухнал пожар.