— Какво се е случило? — попитах първия срещнат.
— Султанът на Симоре нападна Аугх, а от запад настъпва раджата на Камоох.
Изскърцах зъби.
— Едно отдавна подготвено и грижливо държано в тайна вероломство! Къде е Мадрур Сингх, махараджата?
— Никой не знае, никой не го е виждал.
— Врагът силен ли е?
— Наброява хиляди мъже.
— Хайде, напред! Кой ще дойде с мен да спасим раджата?
— Всички ние!
— Браво! Заемете широк фронт! Всеки от срещаните бегълци да бъде спиран и да ни следва!
Отрядът прогърмя нататък и когато се намирахме в непосредствена близост до града, вече броеше около четиристотин добре въоръжени мъже.
— Сега право към двореца на раджата! Напред!
Аз начело, другите плътно зад мен, нахлухме като буря в града.
Врагът за щастие вече не се състоеше в пълни войскови корпуси, а се бе разпилял да плячкосва. Само тук и там отекваше някой изстрел или малък отряд се противопоставяше на безстрашните пред лицето на смъртта спасители, ала такива препятствия просто биваха прегазвани с конете. Моето животно доказа, че има благородна кръв.
Колкото по-близо стигахме до двореца, толкова по-многоброен ставаше врагът, а пред самата постройка се водеха ожесточени двубои.
— Ура, удряй и вътре! — извиках аз, вдигнах коня на задните крака и размахах сабята.
Врагът първо отстъпи изненадан, но като разбра с какъв малък брой противници си има работа, поде убийствен куршумен огън, който тутакси започна да разрежда хората ми. По бързо прекосените улици известен брой от тях бяха вече паднали, ала сега като че бяхме обречени на пълно унищожение.
Видях в двора да се бият скупчени няколко слуги. Като сатана профучах през портата и разпилях противниците им.
— О, сахиб, ти си пак тук! — прозвуча насреща ми.
— Къде е раджата?
— Към градината.
— А харемът?
— С него.
— Бягайте и вие нататък! Нийде другаде няма спасение!
Без да слизам, препуснах нагоре по стълбите, през широкия коридор на двореца, където проснах неколцина врагове и после навън в градината. Тук също се кършеше битка и току прокънтяваше яростен или победен крясък. Раббадах бе споменала някакво прибежище в кьошка. Махараджата трябваше да се намира там, в случай че беше още жив.
Къде поваляйки, къде прегазвайки отделните противници, аз се добрах до женското отделение на градината. Тогава зад мен прозвуча пръхтенето на коне. Огледах се. Петима от верните ми хора ме бяха последвали и ме настигаха. Без да зачитам великолепно устроените градински площи, аз се устремих при сиянието на горещия дворец право към кьошка. Там из един път заковах коня си. Пред мен лежаха два трупа — на мъж и жена. Веднага разпознах махараджата и неговата съпруга Аймала.
Двамата мъртъвци бяха надупчени от куршуми и пробождания. Но какво беше станало с бегумата?
— Приберете тези трупове! Вдигнете ги!
След тази повеля навлязох помежду няколко живи плета и достигнах малката открита площадка, на която бе съграден кьошкът. Каквото съгледах там, отново ме хвърли в ужас.
На едно от стъпалата към кьошка стоеше Раббадах с един закривен скиримар и се отбраняваше според силите си. Не беше ранена, бяха я пощадили. С каква цел, това веднага щях да видя. Двамина врагове тъкмо я хванаха и й изтръгнаха оръжието.
— Къде е съкровището на махараджата? — ревнаха те.
— Търсете го! — отвърна тя спокойно.
От трийсет гърла отвърнаха крясъци на ярост и заплаха.
— Ти си бегумата. Ти знаеш къде се намира съкровището. Кажи го, инак ще умреш посред хиляди мъчения!
— Измъчвайте ме!
— Е, хубаво, запалете й на първо време тюрбана!
Тя беше здраво уловена от петима, а шести домъкна една главня, за да превърне в реалност страховитата закана.
— Раббадах!
Само този едничък вик наддадох, сетне вече бях сред враговете, които отстъпиха изненадано. Възползвах се от този миг.
— Горе при мен!
Два остри саблени удара, рязко обръщане коня на задните копита, една бърза хватка… любимата лежеше пред мен върху животното. Същевременно се появиха петимата ми придружители, двама от които с труповете на махараджата и съпругата му пред себе си.
— След мен, през зида в реката! Напред!