Като в дива хайка се понесохме нататък. Знаех едно ниско място на зида, което един добър ездач би трябвало да може да прелети. Препуснах изпървом обратно в мъжкото отделение на градината и после право към това място. Другите ме следваха.
— Раббадах, не се плаши! Ще скочим в реката!
Вдигнах врания кон и пъргавото животно прелетя като стрела над зида сред талазите на голямата река. Още пет също така успешни скока, след което се насочихме към отсрещния бряг, който достигнахме необезпокоявани, макар три от конете да имаха да носят двоен товар.
— Сега накъде, сахиб? — попита един от мъжете.
— Слезте и позволете първо на конете да си отдъхнат! За кратко време тук сме в безопасност. Предстои ни усилна езда и трябва още веднъж да преминем реката.
Слязох с Раббадах и другите ме последваха, държейки се на почтително разстояние от нас. Бегумата беше вир-вода, но при климата на Индия това нямаше значение. Без да обръща внимание на капещите дрехи, които плътно обгръщаха снагата й, тя се хвърли към труповете на брата и снахата, оросявайки ги с горещи сълзи.
После притъпи към мен и ми подаде ръка.
— Ти беше заминал. Как се върна като спасител в тази ужасна беда?
— Видях заревото на огъня и заподозрях какво се е случило. Затова се върнах.
— Благодаря ти! Всичко ли е изгубено?
— Всичко! Англичаните в следобеда ни разбили съкрушително, султанът на Симоре е взел Аугх, а от запад е нахлул раджата на Камоох.
Тя сключи ръце и замълча. После вдигна десница към небето. Стоеше подобно някое неземно същество, озарено от пламъците на горещия град.
— Проклети да са инглите! Те лъжат и мамят, опожаряват и горят, плячкосват и убиват, проклятие за тях, хилядократно проклятие!
Възникна мрачна пауза. Сетне аз попитах:
— Какво стана днес след сбогуването ми? Разкажи ми!
— Сега не! Сега не мога да мисля, не мога да разказвам, мога само да проклинам, да проклинам тези ингли и дяволите от Симоре и Камоох, които лицемереха приятелство пред нас, а пък са се умилквали около врага, за да се доберат до богатствата ни. Никой могул, шах, султан и раджа няма такива съкровища като махараджата на Аугх… Това те знаеха, но няма да ги получат. Махараджата на Аугх, най-благородният и справедлив от царете, е мъртъв, предаден от англичаните и вероломно убит от своите «приятели». Неговите съкровища принадлежат на бегумата и никога няма да паднат в ръцете на онези, заклевам се в духовете на двамата убити, лежащи тук пред нозете ти!…
Не мога да продължа писането, прекалено възбуден съм. Имам чувството, сякаш виждам пред себе си вторачените очи на убития махараджа и съпругата му. Те не ми дават покой.
Трябва да стана и изляза до морето. Може би после, когато бушуването на прибоя закънти до ухото ми, бледите сенки, призовани от разказа ми, ще се отдръпнат от мен и възбудените ми нерви ще се успокоят. Вдругиден възнамерявам да продължа с писането.
От този «вдругиден» вече минаха четиринадесет дни.
Деня на смъртта на моята Раббадах прекарах, както през всичките години, до нейния ковчег. А после… после ме връхлетя старият копнеж с непреодолима сила, копнежът по избавлението от моя затвор. Отново сторих същото, на което преди много години се бях отдавал в отчаянието си — в продължение на осем дни седях от ранно утро, когато слънцето изплуваше на изток от морето, до настъпващата нощ на най-високия връх на острова и насочвах корабния далекоглед по безкрайната шир. Копнеещите ми очи обследваха всеки цол ширина за някоя точка, която би могла да се въплъти в платно, хиляди пъти може би подскачах с разтреперани нозе, когато слънцето ме залъгваше с някой преливен отблясък като гонено от вятъра ветрило и хиляди пъти тупвах пак разочарован на земята. А когато настъпваше вечерта, домъквах планина от сухи дърва на върха и поддържах цялата нощ грамаден огън, който сигурно не би се изплъзнал на никой съд, намиращ се в кръг от петдесет мили. Защо постъпвах така? Години наред копнежът бе стоял край мен и ме бе съпътствал на всяка стъпка. Той си лягаше с мен и на заранта заставаше бодро до постелята ми, докато сянката му полека-лека потъна в едно море от разочарование и последната надежда се разби в подмолните скали. И сега аз стигнах до познание, че копнежът все пак не е умрял. По-жив от всякога се възнесе той от своя гроб сред вълните. С бистри очи застана пред мен, сочейки с пръст на запад, на запад, където се намира моето отечество, на запад, където прекарах в мечти своето детство и където зная едно място, което някога е било моя родина… което и сега е още моя родина.